Едгар Уолъс
Летящата бригада
I
„Леди Стерс“ беше стара дървена къща, построена върху пространството между канала и реката. Тя се виждаше от малкото езеро, което отбелязваше края на канала и началото на широкото, тинесто корито на реката. Отдалеч приличаше на стара, изоставена плевня, подпряна на грамадни дървени колони, с мръсна фасада, някога боядисвана с бяла боя, но оттогава съвършено изоставена. Дъждът и вятърът й бяха придали странни краски, които почти я правеха незабележима, ако не се допираше от едната си страна до високото здание на един склад, а от другата, до кръглия покрив на стара фабрика за железа, които очертаваха мястото й.
Леди Стерс, откъдето водеше името си, беше изчезнала. Някога тази мрачна, полуразрушена къща беше приятно заведение за моряците и по нея имаше доказателства за някогашния й пасторален характер.
Ли Жозеф обичаше да стои в малката си стая и да наблюдава как при прилив големите лодки с въглища се разтоварваха на Бранд Хуарф, а също така и големите платноходки, които бавно плаваха към езерото. Той изпитваше и известно задоволство, като виждаше как холандските параходи слизат надолу по Темза към морето.
Полицията нямаше нищо против Ли Жозеф. Знаеха, че е контрабандист и укривател на контрабандисти, но нямаше доказателства. Затова при поредното си посещение те не се надяваха да намерят нищо повече от преди.
Всички съседи предполагаха, че Ли е богат, но с още по-голяма сигурност твърдяха, че е луд.
По улиците Ли представляваше странна фигура с широкото си жълто лице, лишено от всякаква растителност като у децата, но въпреки това набраздено от хиляди малки бръчки: той приказваше, жестикулираше и се смееше зловещо на някакви невидими свои приятели. Повечето време говореше на чужд език, който се предполагаше, че е немски, но беше всъщност руски. Казваше, че се познава с призраци — добри и лоши; виждаше и разговаряше с мъртъвци, които му разправяха странни неща за неизвестни светове. Беше гадател, защото предсказваше бъдещето.
Той ходеше нагоре-надолу из стаята си, която гледаше към канала. Стаята беше твърде просторна и при светлината на трите свещи навяваше ужас със загадъчните си сенки. Стените, някога боядисани в жълто, сега бяха изпъстрени с жълти и зелени линии, тъй като по време на дъжд покривът течеше и малки поточета влага се стичаха по тях. Това беше неговата всекидневна стая. Иначе той спеше в една малка стаичка, която имаше това преимущество, че беше в онази част на къщата, която единствена стоеше върху суха земя.
По-голямата стая от апартамента беше и кантора, и склад. Тук той разговаряше с холандски, немски и френски моряци, които при прилив тихо се приближаваха с лодките си нагоре по канала и достигнали до позеленелите от влага колони на къщата, лавираха между тях, докато дойдат до основите на разкривената стълба. По нея старият човек слизаше, за да получи онова, което те му носеха.
Покрай къщата беше съвсем тъмно: дори и през деня гората от подпори и колони пречеше на светлината да прониква. Моряците можеха да идват само при прилив, защото, когато започваше отливът, отдолу оставаше само дебел пласт рядка тиня, дълбока колкото два човешки ръста, която постоянно се движеше, като че ли под нея се намираше древно чудовище, което се обръща в съня си.
Старият Ли винаги държеше тук една лодка, снабдена с мотор. С нея той предприемаше редките си разходки по реката. Тази вечер се приготвяше за една от тези екскурзии. Втори път вече навиваше обезцветения и овехтял килим, под който се намираше входът за стълбата, отваряше капака и слизаше надолу по стъпалата, като поставяше нещо в лодката, лежаща на една страна в калта. Най-после работата беше свършена и той можеше да насочи вниманието си към невидимите обитатели, които населяваха стаята.
Той им говореше винаги на руски. Шегуваше се с тях, търкаше ръцете си и се смееше полугласно на очевидния хумор на техните отговори. Цял ден вече те му нашепваха едно и също нещо — за един нормален човек твърде страшно, което би го накарало да потрепери от ужас.
Издрънка звънец, той излезе от стаята и се отправи по стълбата към една странична врата.
— Кой е? — попита той.
Чу късия отговор и обърна ключа.
— Ти идваш рано или късно — не знам точно кое от двете. — Ли имаше дълбок, дрезгав глас със слаб акцент.
— В тази къща времето не съществува — бъбреше той усмихнат. — Ден или нощ е, за мен няма значение. При прилив трябва да работя бързо и да свърша повече работа, но при отлив мога спокойно да почивам и да разговарям с моите малки приятели.
Той целуна меко ръката си и Марк Мак Джил се обърна грубо към него: