Тя го прекъсна.
— Има ли значение това, което Брадлей казва?
Същия ден тя стана член на организацията на Мак Джил.
Странно беше обстоятелството, че не помисли вече за Ли Жозеф и за тайнственото му изчезване. Но Брадлей мислеше много, защото всеки ден хора с дълги куки в ръце разравяха тинята на канала, за да търсят стареца, който така много обичаше да седи при отворения прозорец на къщурката си и да свири „Adieu“ от Тости.
V
След около година, следобед, в един ранен пролетен ден…
Най-после далечното бръмчене на самолета дойде до ушите на Ан Перимен. Тя затвори книгата, стана от калника на малкото четириместно купе, където седеше, и погледна ръчния си часовник. Беше седем и четиридесет и пет. Пилотът беше точен до секунда.
Тя отвори колата, извади дългоцев призмичен бинокъл и като излезе на открито вън от храстите, които скриваха колата, огледа небето. Самолетът вече се приземяваше. Машините бяха спрели да работят.
Тя се върна бързо до автомобила и натисна една дръжка, монтирана до кормилото. Черният покрив на колата беше разделен на успоредни ивици като летвите на прозоречни жалузи. Вътрешните страни на тези дръвчета бяха облицовани с огледално стъкло, което отразяваше последните лъчи на залязващото слънце. Тя завъртя три пъти дръжката. Три пъти покривът се отвори и затвори. Тя го остави с огледалата нагоре и изтича да види безшумно движещата се машина.
Пилотът я беше видял. Сигналната му лампа непрекъснато просветваше и той вече се бе насочил към нея. Сега моторът отново забръмча…
Не беше на повече от двадесет ярда от земята, когато изхвърли пакета. Коприненият парашут, към който той бе привързан, се отвори моментално, но въпреки това дървената кутия тежко се удари в земята.
Ан не изчака, докато самолетът изчезне от погледа й, а затича до мястото на падането, вдигна кутията и като я занесе до автомобила, заедно с парашута я постави в една дълбока празнина зад седалките. Пакетът не беше тежък. Марк Мак Джил никога не позволяваше тя да се занимава с тежка стока — той уреждаше това по някакъв начин.
Стъмваше се и тя предпазливо подкара колата по неравната земя покрай храстите. Сигурно имаше и други закъснели излетници, които са прекарали следобеда сред дивата красота на Ашдаун и които са видели самолетът да слиза, но малко вероятно беше те да са близо, защото тя беше избрала някакво второстепенно шосе.
Не след дълго излезе на главния път и подкара с пълна бързина към Лондон. Автомобилът беше много по-мощен, отколкото се предполагаше на пръв поглед. Марк, който беше инженер, я беше направил така, че да може да се движи дори със 160 км в час.
Бързината беше страст на Ан Перимен. Да седи на кормилото на летящия автомобил и да гледа как стрелката на спидометъра се движи над 140 км значеше да изпитва най-голямо задоволство.
Колата започна да се движи умерено едва при Кингстън Хил. Един полицай й извика нещо и тя запали фаровете, макар че беше още здрач.
Преди година тя би се изсмяла и не би обърнала внимание на предупреждението му, защото щеше да й достави удоволствие да подразни представителя на закона. Но Марк беше настоял да се спазват наредбите даже и в най-дребния случай. Видът на една ръка в бяла ръкавица, вдигната на кръстопътя, накара бузите й да се изчервят и очите твърдо да блеснат. Полицаите тя смяташе за хитри и подли, способни дори на убийство.
Тя забави хода при неговия сигнал и той й се усмихна, когато мина покрай него. Тя би ударила червеното глупаво лице, ако смееше. И въпреки това появата му й донесе усещане на задоволство и триумф. Ако знаеше той! Ако, надарен с някакво свръхестествено чувство, той бе спрял колата и прегледал кутията, скрита зад седалките!
Тя забави ход, когато наближи Хамърсмит Бродуей, чиито блестящи светлини ясно показваха края на деня. Тук тя се натъкна на неизбежно оживено движение. Като си проправяше път между един камион и един омнибус, тя бе заставена да спре до бордюра. И тогава видя човека да стои на края на тротоара и се дръпна назад. Но светлините на един магазин падаха точно върху лицето й и нямаше възможност да избегне острия поглед на господина.
Позата му беше характерна: ръце, мушнати дълбоко в джобовете, рамене и глава наведени напред и въпреки че строгото обгоряло лице беше в сянка, лесно беше да се предположи, че умът му беше много далеч от Хамърсмит Бродуей. Отначало той не даде вид, че я е видял: тя помисли, че не я е познал и веднага обърна главата си на друга посока. С крайчеца на окото си видя как той направи няколко крачки напред и сега лактите му бяха опрени на рамката на отворения прозорец.