— Красива килийка, момчето ми — никога не съм виждал по-добра, освен може би палата на моя приятел, маркиз Бона Марфозио.
Той погледна замислено Ан и поглади тежките си бели мустаци.
— Познавате ли маркиза, леди? Голям познавач на кучета и грешник спрямо жените…
Марк прояви нетърпение.
— Какво искаш? — отряза той.
Филип Седемен постави цилиндъра си върху един стол.
— Управителят на нашето малко общество се разболя. Не много зле, но членовете ни, нали са добри хора…
— Болен ли е? — попита Марк бързо.
— … Упълномощиха ме да посетя прекрасния ни патрон и да занеса тъжното известие — продължи старикът, като че не е бил прекъсван.
— Кога се разболя?
Старият човек погледна към тавана.
— Може би две или три минути, преди да се реша да дойда да ви посетя. Таксите в омнибуса са твърде големи, но това е нещо, което сега няма да обсъждаме. Човек от моя ранг и с моята опитност не би повдигнал въпрос за осем пенса, бих казал, а също и човек с вашите постижения, род и възпитание.
Той хвърли поглед на момичето, в който се четеше невинност на светец.
— Какво става с него, с Тайзър? — попита Марк, като погледна не много одобрително стареца.
Седемен пак потърси вдъхновение в тавана.
— Един непосветен ум — а такива има много — би поставил диагноза за безспорен делириум тременс — каза той тъжно. — Лично аз смятам въпроса не по-сложен от едно просто надхвърляне.
— Надхвърляне? — повтори момичето озадачено.
— Преливане — обясни любезно мистър Седемен. — Той покачи дори над осмото. Аз се съмнявах дали няма да е по-добре, вместо да идвам при вас, да отида да потърся младата дама, с която той, вярвам, е в най-близки връзки. Вие може би сте я виждали, тя е самоубийствено руса.
Въпреки загрижеността, която личеше върху лицето на Марк, Ан се засмя.
— А какво значи това! — попита тя.
— Значи, че човек може да се самоубие заради нея — каза Седемен тъжно.
Острият глас на Марк прекъсна смеха й.
— Добре, Седемен, аз ще дойда да видя как стои работата — каза той и като отиде до вратата, я отвори.
Седемен взе цилиндъра, изглади го внимателно с мазния си ръкав, прекара дългите си пръсти през бялата брада и въздъхна.
— Разноските са, без да броим загубата от време, някакви осем просешки пенса — пробъбри той.
Марк бръкна в джоба си, извади една сребърна монета и почти я хвърли към Седемен, старецът обаче не се почувства засегнат. Той удостои момичето с дълбок поклон, отиде до вратата и се обърна.
— Небето да те благослови, прекрасно цвете — каза той поетично.
— Вън! — изръмжа Марк, но Седемен съвсем бавно и достойно напусна стаята.
— Кой е този? — попита тя, когато Маркс се върна след изпращането на госта до входната врата. — Болен ли е много Тайзър?
Марк сви рамене…
— Не знам, пък и не ме е грижа.
После той влезе в стаята си и тя го чу да вика някакъв номер. След това дойде и затвори полуотворената врата. Това беше необикновено за Марк, който нямаше, както мислеше тя, тайни от нея и въпреки това вече втори път вземаше тази предпазна мярка.
Ан Перимен се чувствуваше неспокойна и през последния месец напразно се бе опитвала да намери причината за вътрешната си тревога. Не беше съвестта, която говореше, тя беше сигурна в това. Нямаше скрупули, гордееше се с работата си, но… Винаги имаше това „но“ — отношенията им с Марк бяха строги и се отнасяха само до работата, той нито искаше, нито очакваше някакво благоволение. Заплатата й редовно се плащаше, а извънредните идваха рядко и много малки. Само хладната редовност в отношенията им правеше този странен живот за нея поносим.
В много отношения Марк беше предпазлив човек, интересуваше се от харченето на бензина, можеше да прекара цяла вечер в разговор за новите автомобилни гуми, а когато понякога тя отиваше в Париж „за фирмата“ и донасяше цяла серия малки пакети, скрити в специални джобове, разходите й бяха най-приятелски пресмятани и той чакаше тя да му съобщи къде бе ходила. Това последното отначало тя не обичаше, но един ден той й каза, че докато не му обясни къде е ходила и какво е правила, не може да бъде спокоен дали не е била следена от детективи.
Марк влезе в стаята с лице, тъмно като облак.
— Няма нищо особено — каза той строго. — Седемен го е видял да влиза и е помислил, че може да ме изиграе.
Той я погледна замислено.
— Не знам… тази полицейска визита…
Тя видя как челюстта му се отпусна и той отиде бързо към стената. Натисна една от дъските на облицовката, откъдето се показа една зелена каса, която отвори и извади от нея един продълговат пакет.