— Обзалагам се, че това е мис Перимен!
Той не можеше да не я е познал и престореното му учудване й действаше обидно.
— Вие ни избягахте твърде умело и страхувам се, че ще си имате неприятности.
Беше гласът на сержант Симъндс.
— А сега, млада леди, вярвам, ще ни обясните защо карате с такава смъртоносна бързина.
Този едър човек със стърчащи мустаци тя не бе виждала от деня, когато той й донесе страшната вест за смъртта на Рони.
— Не знаех, че карам толкова бързо — беше наивният отговор.
— Арестувана сте — каза той грубо и извика един от хората си да се погрижи за колата й. — Моля, слезте!
Той я хвана здраво за рамото и тя почервеня от гняв.
— Пуснете ме! Няма нужда да ме държите!
Тя се помъчи да се освободи и той я пусна. Сега тя добре се виждаше в кръга от силните фарове, които бяха отправени върху нея.
— Влезте тук! — Той я бутна в голямата полицейска кола, седна от едната й страна, а от другата се намести друг детектив.
Човекът в автомобила на Ан бе дръпнал колата почти в самия жив плет, за да им даде свободен път. Когато минаваха Симъндс извика:
— Закарай колата обратно в двора на участъка. Трябва да се прегледа основно.
Поведението на Симъндс се измени, когато тръгнаха за Лондон.
— Една чувствителна млада леди като вас не трябва да създава главоболие на полицията, мис Перимен — каза той укоризнено. — Бихте могли да убиете някого при такава бързина! Предполагам, че не сте знаели какво правите, или пък сте била научена от други.
Твърде умен човек беше мистър Симъндс със стърчащите мустаци, но не беше добър актьор.
— Ще ми кажете къде отивахте и всичко останало около играта ви, мис Перимен, и аз ще направя нещо за вас. Няма да споменавам имена, но знам, че правехте нещо, което не бихте правили, ако знаехте какво е то.
— Това изглежда твърде оплетено — каза хладно тя и той се захили почти весело.
— А аз нямам вашето възпитание, мис Перимен! Една млада дама като вас не трябва да хвърчи така по пътищата по това време на нощта: Изложена сте на опасност да срещнете много неприятни хора…
— Вече ги срещнах — каза тя мрачно и този път той действително се развесели.
— Остра, а, Уолтърс? — обърна се той към другия детектив. — Като игла! Ние не сме толкова лоши, мис Перимен, ние вършим работата си. Ние сме, за да закриляме гражданите и имота им. Една леди като вас трябва да ни помага, вместо…
— Кой закон съм нарушила?
Симъндс пресмяташе това.
— Е добре, първо на първо вие карахте със страшно луда бързина — и тя се усмихна доволно в тъмнината.
— Мъчно е да докажете това, нали? Пък и не си спомням нито един случай на арестуване за бързо каране нощно време.
Сержант Симъндс добре знаеше трудностите си. Съдиите ще искат доказателства за идентичността на личностите. Коли минаваха много често по шосето, по което тя беше гонена, и затова беше мъчно да се установи, че тя е станала причина за сблъскването. Освен това, когато я заловиха, тя отиваше в обратна посока.
— Не искам да ви обвинявам в нищо. Всичко, което желая, е пет минути разговор с вас. Кажете ми с кого трябваше да се срещнете и какво трябваше да му предадете така, както подобава на порядъчна млада дама, и вие никога няма да влезете в съда. — Но после добави по-тихо: — Освен да дадете показания.
Ан беше невъзмутима.
— Не знам за какво говорите — безспорно нямате право да ме подлагате на кръстосан разпит. Няма да ме биете, нали? — добави тя саркастично.
Сержант Симъндс издаде звуци на протест.
Тя не отговори вече на нито един въпрос и след малко Симъндс се дръпна в ъгъла на колата, за да прекара в дрямка остатъка от пътя до Лондон.
Те я заведоха в малкия полицейски участък, който се намира в Скотланд Ярд. След 10 минути зад гърба й щракна вратата на килията.
IX
Марк Мак Джил ходеше нагоре-надолу из столовата. Часовникът, върху който той хвърляше поглед всяка минута, показваше два. От Ан нямаше известие; той попита по телефона един от оксфордските си агенти, но тя не бе още пристигнала. Това не беше много обезпокоително. Ан беше съобразителна и би избягнала местата, където можеше да срещне „Летящата бригада“. Все пак скоро трябваше да се чуе нещо за нея. Човекът от Оксфорд обеща да телефонира, но ето вече един час апаратът мълчеше.
Отношенията му с Ан ставаха все по-трудни. Той знаеше, че доверието й в него беше разклатено. Въпреки опитите си, той не можеше да я накара да изпита старата жажда за мъст. Много обстоятелства бяха против Мак Джил. Жалката боязън на Тайзър беше едно от тях. Страхът на този човек водеше само към съмнение и той бе забелязал, че след всяка среща с него момичето ставаше все по-скептично.