— Знаеш ли от какво се страхува Тайзър?
— От теб? — предположи тя.
— От Стин. — Той се смя дълго, като че ли някаква мисъл му правеше особено удоволствие. — Страхува се да не бъде обесен! А тя е напълно безболезнена смърт и твърде красива. Аз не бих й обърнал внимание.
Тя бавно вдигна очите си към неговите и се опита да проникне в тях.
— Кого си убил ти, Марк?
Стори й се, че той примигна. Очевидно имаше места, където можеше да бъде засегнат.
— Убил съм четири души — каза той, — но съжалявам само за един. Сега си иди. — Той почти я изблъска от стаята и противно на обичая си, не я изпрати до нейната врата.
Когато влезе в апартамента си, звънеше телефонът и тя чу гласа на Брадлей.
— Те те арестуваха, нали? Ти ставаш почти от белязаните, Ан. Страшно много съжалявам.
— О, скъпи, това беше нищо… — почна тя и изведнъж почувствува, че се изчервява.
— Повтори го още веднъж… не, няма да те моля. Ан, бъди във връзка с мене. Можеш да ми потрябваш всеки момент. Не се страхуваш от Ли Жозеф и духовете му, нали?
— Разбира се, не. Нали ме пита по-рано.
Къса пауза.
— Ходих там миналата нощ, ти знаеш, но никога не си ме питал защо.
— Сетих се — каза той. — Уплаши ли се, когато изгасна светлината?
Тя не го попита откъде знае, че е изгасвала светлината.
Той, изглежда, знаеше всичко, което става в „Леди Стерс“.
Странно беше, колко маловажни неща я безпокояха. Например сега тя мислеше, че й предстои неприятност, когато хванат човека, който открадна няколко предмета от чантата й. Това предположение се оправда същия следобед, когато един детектив й съобщи, че човекът е хванат и у него е намерена малка златна табакера с нейните инициали. Тук отново й помогна Брадлей.
— Инспекторът е говорил с мистър Брадлей, който каза, че на вас остава само да удостоверите, че нещата са ваши. Ние го задържаме по други обвинения.
Тази неприятност скоро се свърши. Тя лесно позна затворника.
Марк си беше купил нова кола. Тя го видя в нея точно когато я изпробваше на Кавендиш Плейс и като премина покрай нея, той й махна весело с ръка. Тя помисли, че това ще бъде причина за него да я посети, обаче този ден не го видя повече. Вечерта той й телефонира.
— Мисля, че Тайзър има някъде собствена къща. Знаеш ли къде?
— Той не е ли в Дома? — отби тя въпроса с въпрос.
— Не, не е в Дома. Всичко негово е изчезнало. Лисицата се скри в дупката си.
— Защо искаш да го видиш?
Тя го чу да се смее.
— Неестествено ли е желанието ми да искам да бъда в компанията на лоялен и верен другар? — попита той саркастично и окачи слушалката, преди тя да може да отговори.
Събитията все повече се оплитаха. Без да има причини, тя чувствуваше, че се движи със страшна бързина към ужасна развръзка.
На следващата сутрин, когато седеше до прозореца, тя видя Марк да пресича улицата. Той носеше цилиндър и официално облекло, което показваше великолепно сложената му фигура. Като че ли отиваше на сватба. Всъщност той отиваше при началника на отдел „Паспорти“, а Марк твърде много държеше на външния вид.
Същия следобед тя видя нещо, което я изпълни с ужас.
Тя вървеше по Риджън Стрийт, когато изведнъж забеляза една мръсна туристическа кола да се движи бавно към Оксфорд Стрийт. По улицата нямаше други коли и много бавният ход изглеждаше странен. Внезапно тя чу някаква експлозия и уплашен вик и видя един човек да бяга към колата, следван от полицай. Когато скочи върху стъпалото на колата, която сега ускоряваше хода си, той се обърна и тя чу изстрел. След малко още един. Полицаят се спря и падна на колене. В следващата секунда автомобилът хвърчеше нагоре по улицата и сви в един ъгъл.
Тя първа стигна до полицая, който очевидно не беше ранен, макар и в шлема му да личеше голяма пукнатина. Преди още той да успее да разпръсне тълпата, тя видя друга кола да лети в същата посока, в която беше заминала туристическата. Тя беше пълна с мъже и звукът на сирената й спря цялото движение. Колата зави зад същия ъгъл и изглеждаше, като че ли взе завоя на две колела. Тя чу някой да казва „Летящата бригада“ и се чудеше откъде се беше появила.
Някакъв непознат каза нещо, което я накара да потрепери.
— Видяхте ли човека, който стреля?
Лицето му беше бледо като чаршаф. Ако той не е наркоман, тогава и аз не съм доктор.
Тя се почувства като болна. Може би самата тя беше спомогнала този полулуд престъпник да се сдобие със страшния прах. Ако полицаят беше умрял, смъртта му щеше да лежи на нейната съвест.
Тя побърза да се прибере вкъщи.
Когато влезе в Кавендиш Скуеър, видя грамадна тълпа, насъбрала се около нещо. Тя не се опита да погледне, но изтича бързо в стаята си. От прозореца се виждаше всичко. В средата на улицата, обърната на едната си страна, лежеше голяма, сива кола, а друга, по-малка, се беше врязала в носа й. Дори и от това разстояние тя виждаше кървавите петна по улицата.