Дерин внимателно огледа хоризонта, но не забеляза нищо. Ала почувства трептене в кожените ремъци на седалката си и чу шума от двигатели във въздуха.
Ококори се.
Огромен въздухоплавателен звяр изникваше иззад сивите облаци зад нея, а отразяващата му сребриста горна част блестеше ярко на слънчевата светлина.
Нещото беше гигантско — по-голямо от катедралата Св. Павел, по-дълго от океанския дредноут "Орион", който бе видяла на Темза преди седмица. Искрящият цилиндър имаше формата на цепелин, но фланговете пулсираха от движенията на ресните му, а въздухът около него гъмжеше от симбиотични прилепи и птички.
Медузата издаде нещастно пронизително свистене.
— Не, зверче. Не се плаши! — каза тя нежно. — Тук са да ни помогнат!
Поне така предполагаше Дерин. Но не беше очаквала нещо толкова голямо да тръгне след нея.
Въздушният кораб се приближаваше все повече, докато Дерин най-после забеляза гондолата, прикрепена към корема на звяра. Големите букви под прозорците на мостика бавно дойдоха на фокус… Левиатан.
Тя преглътна.
— Адски известни са тези приятелчета.
Левиатан беше първият от огромните зверове на водородно дишане, фабрикувани да се опълчат срещу цепелините на кайзера. Няколко звяра вече се бяха развили значително оттогава, но никой друг не бе успял да отиде до Индия и да се завърне, разбивайки всички немски въздушни рекорди.
Тялото на Левиатан беше изработено от жизнените нишки на кит, но в дизайна му бяха примесени стотици други видове — безброй създания, които си пасваха като зъбните колелца на часовника. Ята фабрикувани птици кръжаха около него — разузнавачи, бойци и хищници, които събираха храна. Дерин забеляза вестоносни гущери и други зверчета, които сновяха по кожата му.
Според учебника й по въздухоплаване, големите животни на водородно дишане са били разработени на малките Южноамерикански острови, където Дарвин бе направил прочутите си открития. Левиатан не беше едно животно, а обширна екосистема с безспирно променящ се баланс.
Задвижващите двигатели смениха наклона, надигайки носа на създанието нагоре. Звярът се подчини, а ресничките по фланговете му се развълнуваха като море от трева на вятъра — сбор от мънички весла, които гребяха назад и почти спряха движението на Левиатан.
Огромната форма се рееше бавно над главата на Дерин, закривайки небето. Коремът му беше нашарен със сиви петна — камуфлаж за нощните атаки.
Сред внезапния студ, породен от огромната сянка, Дерин се вторачи нагоре, останала без думи. Това грамадно фантастично същество наистина бе пристигнало, за да спаси нея.
Хъкслито се разтрепери отново, зачудено къде ли е изчезнало слънцето.
— Шшш, зверче. Това е просто големият ти братовчед.
Дерин дочу викове отгоре и забеляза движение.
Пред очите й падна въже и продължи да се размотава надолу. Последва още едно, после още дузина, докато Дерин не се озова заобиколена от гора полюшващи се въжета.
Протегна ръка към едно, но широчината на газовия балон на медузата не позволяваше да го докосне. Дерин разлюля пилотската седалка, опитвайки се да се приближи.
Това движение накара пипалата на Хъкслито да се сгърчат силно, което доведе до внезапно пропадане, от което на Дерин й прилоша.
— Аха, значи сега искаш да се спускаш? — оплака се тя. — Наистина си безполезно.
Двигателите отново смениха наклона и висящите въжета отново се появиха пред погледа й, но все така недостъпни. Тогава моторите над нея започнаха да се включват и изключват… и въжетата започнаха да се люлеят с ритъма на звука.
Умен човек беше пилотът там горе.
Въжетата се приближаваха все повече с всяка пулсация на двигателите. Дерин протегна ръка възможно най-надалеч…
Най-после пръстите й успяха да се хванат. Дръпна въжето към себе си и го върза за пръстена над седалката си — после се намръщи.
Да не би да смятаха да я издърпат в гондолата? Това нямаше ли да преобърне Хъкслито наопаки?
Само че въжето остана свободно и не след дълго по него се спусна един вестоносен гущер. Малките му ципести лапички обгръщаха кабела, сякаш бе тънка дървесна клонка. Яркозелената му кожа сякаш светеше в сянката на кораба.
Говореше изтънчено — странно бе да чува толкова дълбок глас от такова ситно телце.
— Господин Шарп, предполагам? — гущерът се изсмя гърлено.