— Благодаря, сър — отвърна тя. Хората на лебедката вече издигаха отново Хъкслито, връзвайки го на буксир във въздушната струя, която образуваше Левиатан след себе си.
— Малцина са кадетите, които прекарват половин ден в небето през първия си ден — каза офицерът.
— Ами аз не съм точно кадет, сър. Дори не съм се явявал още на тестовете. — Дерин се огледа с копнеж и се молеше да й позволят да разучи кораба, докато я върнат обратно в Скръбс. Само след минути щеше да е готова да ходи отново…
Кормчията се разсмя.
— Да решиш няколко задачи по въздухоплаване едва ли ще ти е толкова трудно след свободен полет с Хъксли. А и с неприятностите, които набират сила тези дни, предполагам, че Силите ще търсят да вземат още някой друг младеж.
Дерин се намръщи.
— Неприятности ли, сър?
Офицерът кимна.
— А, да. Предполагам, че не си чул за това още. Някакъв австрийски херцог и херцогиня са били убити тази нощ. Затова на континента може да стане леко напечено.
Тя примигна.
— Съжалявам, сър. Не разбирам.
Офицерът вдигна рамене.
— И аз самият не знам какво общо има това с Великобритания, но ни наложиха бойна готовност. Сега, когато приключихме с вашия случай, се насочваме директно към Франция, в случай че Машинистите решат да започнат нещо. — Усмихна се. — Както излиза, ще прекарате с нас няколко дни. Надявам се да не е проблем.
Дерин ококори очи. Усещанията се връщаха в краката й и тя можеше да почувства тътена на двигателите по кожата на въздушния звяр. От гърба на Левиатан, откъдето сребристите му флангове се спускаха стръмно надолу, небето бе необятно във всички посоки.
Няколко дни, беше казал мъжът — още сто часа в това перфектно небе. Дерин козирува отново, опитвайки се да скрие усмивката си.
— Не, сър. Никакъв проблем.
Девет
Алек се събуди от тракане в ритъма на морзов код.
Дървото изскърца, докато се наместваше, а влажна миризма изпълваше носа му. Прахолякът се виеше на снопове в светлината на слънцето, нахлуваща през полуизгнилите стени. Изправи се и примигна, поглеждайки сламата, покрила дрехите му.
Принц Александър никога до този момент не бе спал в хамбар. Разбира се, през последните две седмици бе правил редица неща за пръв път.
Клоп, Бауер и главен инженер Хофман хъркаха до него. Буреходът седеше клекнал в полуосветения хамбар, а главата му беше почти на нивото на сеновала. Алек беше успял да маневрира и да вкара машината вътре късно предната вечер, движейки се в мрака на половината от височината й, за да се вмъкне. Доста сложно пилотиране.
Морзовият код изпука отново през отворения визьор на самохода.
Граф Волгер, разбира се. Този човек бе алергичен към съня.
Пролуката между сеновала и главата на самохода беше колкото дължината на един меч — лесен скок.
Алек се приземи меко, без да вдига шум с босите си крака върху металната броня. Спусна се по ръба, за да надникне през визьора. Волгер седеше в командирското кресло обърнал лице в другата посока и притискаше безжичната слушалка към главата си.
Бавно, тихо, Алек спусна единия си крак до ръба на визьора…
— Внимавайте да не паднете, Ваше височество.
Алек въздъхна, чудейки се дали някога ще успее да хване учителя си по фехтовка неподготвен. Промуши се през визьора и се отпусна в пилотската седалка.
— Никога ли не спите, графе?
— Не и с тази дъскорезница там — Волгер хвърли поглед към сеновала.
— Имате предвид хъркането ли? — смръщи се Алек. Постепенно бе свикнал да спи сред шумовете на мъжете и на машините, но лекото припукване на точки и тирета от безжичното радио бе успяло да го събуди по някакъв начин. Две седмици в ролята на преследван дивеч бяха изострили сетивата му. — Нещо за нас?
Волгер надигна рамене.
— Кодовете отново са сменени. Но тракането е повече отколкото съм чувал досега — очевидно армията се готви за война.
— Може би са забравили вече за мен — каза Алек. През онези първи дни наземните дредноути ги причакваха от всички посоки, а наблюдателниците им бяха пълни с хора по спар дековете. Напоследък, обаче, бегълците виждаха само по някой самолет от време на време.
— Не сте забравен, Ваше височество — отвърна Волгер с категоричен тон. — Сърбия просто представлява по-лесна мишена.
— Нямат късмет — рече Алек меко.
— Късметът няма нищо общо — промърмори Волгер. — Империята от години търсеше война със Сърбия. Останалото е предлог.