— Предлог ли? — попита Алек, а гневът му се разпалваше, докато си представяше лицата на убитите си родители. Но не можеше да спори с логиката на Волгер. Дредноутите, които го бяха преследвали, бяха немски и австрийски, в крайна сметка. Семейството му бе разрушено от стари приятели, а не от някаква нещастна шайка сръбски гимназисти. — Но баща ми винаги е пледирал за мир.
— А сега вече не може да го прави. Много хитро, нали?
Алек поклати глава.
— Плашите ме, Волгер. Понякога си мисля, че се възхищавате на хората, които стоят зад всичко това.
— Няма съмнение, че плановете им не са лишени от известна елегантност — да убиеш миротвореца, за да започнеш война. Но те допуснаха една много глупава грешка. — Графът се обърна с лице към него. — Оставиха ви жив.
— Аз не означавам нищо, вече не.
Волгер изключи радиото и кабината потъна в мълчание. Плясъкът от крилете на птиците се донасяше от напречните греди на хамбара.
— Означавате много повече, отколкото някой изобщо предполага, Александър.
— Как е възможно? Нямам родители, нямам истинска титла — Алек погледна тялото си, облечено в откраднати фермерски дрехи и покрито със слама. — Дори не съм се къпал от две седмици.
— Не, наистина — подуши Волгер въздуха. — Но баща ви подготви всичко за предстоящата война.
— Какво искате да кажете?
— Когато стигнем до Швейцария, ще ви обясня. — Волгер отново включи радиото. — Което обаче няма да се случи, ако утре не успеем да купим гориво и резервни части. Идете да събудите хората.
Алек изви вежда.
— Да не би току-що да ми издадохте заповед, графе?
— Идете да събудите хората, ако обичате, Ваша Светлост.
— Разбирам, че се държите безочливо само, за да отклоните вниманието ми от малката ви тайна, графе. Но това не прави нещата по-малко досадни.
Волгер се разсмя.
— Сигурно е така. Но все още не мога да ви споделя тайната си. Обещах на баща ви, че ще изчакам да дойде подходящият момент.
Алек сви юмруци. Вече му идваше в повече да се държат с него по този начин, без да го посвещават в плановете на Волгер до последния момент. Може и да беше дете в деня, когато родителите му загинаха, но вече не.
През последните две седмици се бе научил как да пали огън, как да сменя свещите на двигателите, как да проследява нощните им придвижвания към Швейцария с помощта на секстант и на звездите. Можеше да промуши Бурехода под мостове и в хамбари, да разглоби и да почисти картечниците Спандау така леко, както да изпере дрехите си — още едно ново нещо, което се бе научил да прави. Хофман дори му бе показал как да сготви това-онова — да свари сушено месо, за да го направи по-меко, добавяйки зеленчуците, които събираха, докато газеха из нивите на някой фермер без късмет.
Но най-важното — Алек се бе научил да блокира отчаянието. Не беше плакал от онзи първи ден, нито веднъж. Мъката му бе заключена в едно малко, скрито ъгълче на съществото му. Сега ужасната празнота го тормозеше единствено когато стоеше сам на пост, докато останалите спяха.
Дори тогава Алек упражняваше уменията си да сдържа сълзите.
— Вече не съм дете — каза.
— Знам. — Гласът на Волгер омекна. — Но баща ви ме помоли да изчакам Алек, и аз възнамерявам да уважа неговото желание. Идете да събудите хората и след закуска ще проведем един урок по фехтовка. Имате нужда от обостряне на рефлексите за пилотирането този следобед.
Алек се вторачи във Волгер за още един момент и накрая кимна.
Почувства нуждата от меч в ръката си.
— Ангард, ако обичате.
Алек надигна шпагата и зае отбранителна позиция. Волгер се движеше бавно в кръг около него, проверявайки стойката му повече от цяла минута — поне така му се стори.
— Повече тежест върху задния крак — каза най-после мъжът. — Иначе — приемливо.
Алек прехвърли тежестта, а мускулите му вече започваха да се схващат. Дългите дни в пилотската кабина бяха развалили формата му. Урокът предвещаваше да бъде болезнен.
Но болката, разбира се, винаги е била целта на граф Волгер. Когато Алек бе започнал обучението си на десетгодишна възраст, бе очаквал размахването на мечове да бъде нещо забавно. Но първите му уроци се състояха единствено в това да стои неподвижно часове наред, поемайки упреците на Волгер при всяко потрепване на ръката.
Поне сега, на петнадесет, вече му бе позволено да кръстосва меча.
Волгер зае своята отбранителна стойка.
— Нека да е бавно като за начало. Ще ви предизвиквам и ще очаквам париращите ви удари — каза Волгер и започна да атакува, извиквайки наименованията на отбранителните движения едновременно с нанасянето на ударите. — Трета позиция… трета отново. Сега първа. Това е ужасно, Алек. Острието ви е прекалено ниско! Два в трета. Сега отново защита. Сега четвърта. Просто отвратително. Отново…