Атаките на графа продължиха, но поне млъкна, оставяйки на Алек сам да избере париращите си удари. Мечовете хвърляха искри, краката им се движеха, без да спират и вдигаха облаци прах към сноповете светлина, които се процеждаха през процепите на хамбара.
Беше странно да се фехтува, облечен във фермерски дрехи, без наоколо да снове прислугата, готова във всеки един момент да подаде вода или чисти кърпи. През краката им притичваха мишки, а гигантският Буреход ги наблюдаваше като някакво желязно божество на войната. На всеки няколко минути граф Волгер спираше и се вторачваше в машината, сякаш с надеждата да открие в стоическото й безмълвие още малко търпение да издържи непохватната техника на Алек.
После въздишаше и казваше:
— Отново…
Алек почувства как започва да набира концентрация с всеки следващ удар. За разлика от фехтовалната зала вкъщи, тук нямаше огледала покрай стените, а Клоп и останалите мъже бяха прекалено заети с проверката на самохода, за да наблюдават боя. Никакво разсейване — само ясният звън от сблъсъка на метал в метал и движението на краката.
Спарингът ставаше все по-напрегнат и Алек осъзна, че още не бяха поставили маските си. Винаги беше молил да се дуелира без защитна екипировка, но родителите му така и не позволиха.
— Защо Сърбия? — попита внезапно Волгер.
Алек отпусна гарда.
— Моля?
Волгер изтласка полузавършеното париране на Алек и приключи с леко докосване на китката му с върха на меча.
— Какво правите? — извика Алек, потривайки ръка. Острието на спортната сабя беше затъпено, но все пак оставяше белези след допир с плътта.
— Не отпускайте гарда докато противникът ви не го направи пръв, Ваше височество. Не и по време на война.
— Но вие ме попитахте… — започна Алек, после въздъхна и отново вдигна меча. — Добре. Да продължим.
Графът започна със следващата поредица от удари, избутвайки Алек назад. По правилата на фехтовката, всеки контакт с меча на противника трябваше да слага край на официалната атака. Ала Волгер игнорираше всяко париране, използвайки брутална сила, за да завземе още територия.
— Защо Сърбия? — повтори графът, докато избутваше Алек към най-вътрешната стена на хамбара.
— Защото сърбите са съюзници на Русия! — извика Алек.
— Точно така — Волгер изненадващо прекрати атаката си, обърна гръб и се отдалечи. — Съюзът на славянските народи, който съществува от край време.
Алек примигна. Потта влизаше в очите му, а сърцето му препускаше.
Волгер зае стойка в средата на хамбара.
— Ангард, господине.
Алек се приближи уморен, но с вдигнат меч.
Волгер отново атакува, все така пренебрегвайки правилата за предимство. Това не беше никаква фехтовка, осъзна Алек изведнъж, това си беше… дуел с мечове. Концентрацията му се стесни, фокусирана само и единствено върху дължината на меча. Също, както краката на Бурехода, металът се превърна в продължение на тялото му.
— А кой е най-близък съюзник на Русия? — попита Волгер, без дори да се задъха.
— Великобритания — отвърна Алек.
— Не съвсем — острието на Волгер се шмугна под гарда на Алек и силно удари дясната му ръка.
— Ауч! — Алек отпусна гарда и разтри раната. — За Бога, Волгер! На фехтовка ли ме обучавате или на дипломация?
Волгер се усмихна.
— Имате нужда от обучение и по двете, това е очевидно.
— Но британското военно командване се срещна с руснаците миналата година! Татко каза тогава, че това е довело германците до лудост от притеснение.
— Това не е съюз, Алек. Все още не. — Волгер вдигна меча си. — И така, кой е в съюзнически отношения с Русия, тогава?
— Франция, предполагам. — Алек преглътна. — Имат подписано съглашение, нали?
— Правилно. — Волгер спря за момент — върхът на острието му рисуваше някаква фигура във въздуха. После се намръщи. — Вдигнете меча, Алек. Няма да ви предупреждавам повече, нито пък ще го правят враговете ви.
Алек въздъхна и зае позиция. Почувства как стиска сабята прекалено силно и принудително отпусна ръката си. Дали Волгер смяташе, че му помага, като го разсейва така?
— Фокусирайте се върху очите ми — каза Волгер. — А не върху края на меча ми.
— Като стана дума за очи, не носим маски.