— Справихте се по-добре отколкото очаквах — каза Клоп. — Особено предвид това колко претоварени сме в момента.
— Претоварени ли? — попита Алек.
— А, да де. — Клоп погледна виновно към Волгер. — Всъщност не чак толкова.
Граф Волгер въздъхна.
— Давай, Клоп. Ако ще обучаваме Негово височество на самоходска акробатика, предполагам, че ще е от полза да му покажем допълнителния товар.
Клоп кимна с хитра усмивка на лицето. Изправи се от командирското кресло и коленичи пред малък панел на пода.
— Ще ми помогнете ли, млади господарю?
Вече любопитен, Алек приклекна до него и двамата развинтиха болтовете на дръжките. Панелът се надигна и Алек примигна — вместо жици и механизми, отворът разкриваше прилежно подредени правоъгълници мъждиво блещукащ метал — всеки носеше монограма на Хапсбургите.
— Това да не са…?
— Златни кюлчета — весело отвърна Клоп. — Дузина. Почти четвърт тон общо тегло!
— Боже мили — издиша Алек.
— Съдържанието на личния сейф на баща ви — каза Волгер. — Поверен ни като част от вашето наследство. Поне няма да ни липсват пари.
— Сигурно няма — Алек се облегна назад. — Значи това е малката ви тайна, графе? Трябва да призная, че съм впечатлен.
— Това не е нищо повече от допълнителен нюанс. — Волгер махна с ръка и Клоп започна отново да запечатва панела. — Истинската тайна ни чака в Швейцария.
— Четвърт тон злато е просто допълнителен нюанс? — Алек се вторачи в мъжа. — Сериозно ли говорите?
Граф Волгер надигна вежда.
— Винаги съм сериозен. Ще тръгваме ли?
Алек се вдигна и седна отново в пилотското кресло, замислен за това какви ли още изненади му бе подготвил графът.
Алек подкара самохода с целия му екипаж по течението на реката към Лиенц — най-близкия град с някаква механична индустрия. Машината отчаяно се нуждаеше от керосин и от резервни части, а с дузината златни кюлчета може да купят целия град, ако се наложеше. Номерът беше да не се издадат.
Един Буреход Циклоп едва ли беше най-тайният начин за придвижване.
Алек придържаше машината към дърветата покрай брега на реката. Следобедната светлина вече избледняваше, така че можеха да се прокраднат достатъчно близо до града, за да стигнат до него пеш на следващия ден.
Беше странно да мисли за това, че сутринта, за пръв път от две седмици, щеше да срещне други хора. Не само четиримата мъже с него, а цял град от обикновени граждани, никой, от които нямаше да подозира, че сред тях се разхожда принц.
Изкашля се отново и погледна прашната си дегизировка от фермерски дрехи. Волгер беше прав — сега беше мръсен като селянин. Никой нямаше да си мисли, че е нещо по-специално. Не и момче с огромно богатство в златни кюлчета.
Клоп до него беше също толкова мърляв, но носеше доволна усмивка на лицето си.
Единадесет
Въпреки че г-н Ригби бе предупредил да не го прави, Дерин Шарп погледна надолу.
На хиляда фута под тях бушуваше морето. Огромни вълни се търкаляха по повърхността, а вятърът откъсваше бялата, осветена от лунна светлина пяна от върховете им. При все това, тук горе в тъмното, където тя се бе притиснала до фланга на Левиатан, въздухът не помръдваше. Също като по диаграмите на въздушните потоци в учебниците — пласт безветрие, обвит около огромния звяр.
Безветрие или не, пръстите на Дерин стискаха такелажа по-силно, докато гледаше морето. Изглеждаше студено и мокро там долу. А и както бе отбелязвал много пъти г-н Ригби през последните две седмици, повърхността на водата се оказва твърда като камък, ако падаш достатъчно бързо.
Мъничките реснички пулсираха и се накъдряха през въжетата, гъделичкайки пръстите й. Дерин пусна едната си ръка и притисна длан към топлината на звяра. Почувства стегнатостта и здравината на мембраната, без полъх на водороден теч.
— Почивате ли си, господин Шарп? — извика Ригби. — Едва на половината път сме.
— Само се заслушвам, сър — отвърна тя. По-възрастните офицери казваха, че звукът на мембраната би могла да каже всичко за един въздухоплавателен съд. Кожата на Левиатан вибрираше заедно с ръмженето на двигателите, със сновящите от вътрешната страна баластни гущери, и дори с гласовете на екипажа около нея.
— Размотавате се, с други думи — извика старшият по корабните съоръжения. — Намираме се в бойна готовност! Веднага започнете да се катерите, господин Шарп!
— Да, сър! — отвърна тя, въпреки че нямаше особен смисъл да бърза. Останалите петима кадети все още бяха зад нея. Те бяха онези, които се размотаваха, като спираха да закачат защитните си колани към напречните въжета на такелажа на всяка крачка. Дерин се катереше свободно, като старите моряци, освен когато висеше от долната страна на въздушния звяр…