Но най-странното нещо бе да прави всичко това като момче.
Джаспърт се беше оказал прав: гърдите й не бяха опасната част. Водата бе тежка и затова къпането на кораба ставаше набързо с парцалчета и кофа. А тоалетните на борда на Левиатан ("клозетите" на езика на Силите) бяха в тъмния гастричен канал, който отвеждаше екскрементите там, където после се превръщаха в баласт и водород. Затова се оказа лесно да крие тялото си… Мозъкът й беше онова, което се нуждаеше от промяна.
Дерин винаги се бе смятала за мъжкарана измежду закачките на Джаспърт и тренировките по летене с балони на татко. Ала да поддържа нивото на останалите кадети беше повече от това да прави лицеви опори и да връзва възли — то беше като да се присъединиш към глутница кучета. Те се блъскаха и бутаха да заемат най-добрите места на кадетската маса за хранене. Присмиваха се един на друг за всеки грешно разчетен сигнал и грешни навигационни резултати и отдаваха особено значение на това кого са похвалили офицерите през деня. Безспирно се надпреварваха да видят кой ще се изплюе по-надалеч, кой ще си изпие рома по-бързо или ще се оригне най-шумно.
Беше дяволски изтощително… да си момче.
Не, че всичко беше толкова лошо. Униформата й на член на Въздушните сили беше в пъти по-добра от каквито и да било момичешки дрехи. Ботушите славно потракваха, докато се носеше с все сила към упражненията по сигнализация или противопожарните сондажи, а якето имаше дузина джобове, включително специално отделение за командната свирка и такелажния нож. А Дерин нямаше нищо против постоянните тренировки по полезни умения като мятане на нож, ругатни, както и прикриване на болката, когато те фраснат.
Но как успяваха момчетата да издържат на това темпо през целия си живот, да му се не види?
Дерин отпусна малко торбата с храна от отеклите си рамене. За пръв път бе стигнала гръбначната ос на кораба преди другите и можеше да си позволи една малка почивка.
— Пак ли се размотавате, господин Шарп? — обади се един глас.
Дерин се обърна и забеляза флотски кадет Нюкърк, които изникна пред погледа й, изкатервайки се над извивката на Левиатан, а обувките му с гумени подметки скърцаха. Тук горе нямаше веещи се ресни, само твърди дорсални люспи, на които се монтираха лебедки и оръжия.
Тя извика в отговор:
— Само вас чаках да ме настигнете, господин Нюкърк.
Винаги беше адски странно да се обръща към другите момчета с "господин". Нюкърк още имаше пъпки по лицето и едва успяваше да си върже вратовръзката. Но курсантите трябваше да се държат като истински офицери.
Когато стигна до гръбнака, Нюкърк пусна торбата си с храна долу и се ухили.
— Господин Ригби още е на километри оттук.
— Ам' да — отвърна Дерин. — Сега не може да ни казва, че се размотаваме.
Постояха така за миг, дишайки тежко, докато се наслаждаваха на гледката.
Горната част на въздушния звяр беше пълна с живот. Напречните въжета проблясваха заради електрическите фенери и светлочервеите, а Дерин усети как мембраната трепери от нечии далечни стъпки. Затвори очи, опитвайки се да почувства огромната цялост на кораба, всичките сто вида, оплетени в едно така, че да оформят един грамаден организъм.
— Адски е яко тук горе — измърмори Нюкърк.
Дерин кимна. Тези две седмици доброволно беше приемала всякакви задачи на открито, когато беше възможно. Да си на дорсала си беше истинско летене — вятърът в лицето; небето, ширнало се във всички посоки — ценно, колкото часовете, прекарани с татко й на неговите балони.
Една команда от членове на екипажа, които бяха на смяна, притича покрай тях, придружена от две водородни хрътки, които изпъваха каишките си, докато търсеха течове по мембраната. Едната подуши ръката на Нюкърк, както минаваше покрай него и той леко изписка.
Мъжете се разсмяха, а Дерин също се включи.
— Да извикаме ли лекаря, господин Нюкърк? — попита.
— Добре съм си — излая той, докато подозрително се взираше в ръката си. Майката на Нюкърк беше Маймунска лудитка и той бе наследил известно притеснение спрямо фабрикатите. Защо се бе явил за доброволец да служи в Силите и то на митично чудовище като Левиатан си беше същинска мистерия.
— Просто не си падам по тези шесткраките.
— Не са нищо страшно, господин Нюкърк.
— Затваряй си човката, господин Шарп — измърмори той, затягайки около себе си торбата за хранене. — Хайде. Ригби вече ни е зад гърба.