Дерин изстена. Изтръпналите й от болка мускули можеха да си починат още минутка. Но тя се бе присмяла на Нюкърк, което означаваше, че безкрайното състезание бе започнало отново. Тя върза своята торба с храна и го последва към носа.
Адски трудна работа е това да си момче.
Дванадесет
Докато Дерин и Нюкърк се приближаваха към носа, прилепите ставаха все по-шумни, а цвърченето им за ехо-локализация звучеше като хала върху ламаринен покрив.
Останалите курсанти вече почти ги бяха настигнали, с г-н Ригби сред тях, а той ги подканваше да побързат. Храненето на прилепите трябваше да се случи точно навреме за атаката с флашети.
Внезапно от тъмата се понесе един пищящ безпорядък — цяло гнездо артилерийски ястреби политна във въздуха, а самолетните мрежи заблестяха в мрака. Нюкърк извика изплашено и краката му се оплетоха. Затъркаля се по склона на фланга, а гумените му подметки скърцаха по мембраната. Накрая спря.
Дерин пусна торбата си и хукна след него.
— Да му се не види! — викаше Нюкърк, а вратовръзката му стоеше още по-криво от обикновено. — Тези безбожни птици ни атакуваха!
— Нищо подобно — каза Дерин и му предложи ръка.
— Трудно се държите на краката си, така ли, господа? — викна към тях г-н Ригби, надничайки от гръбнака. — Може би ще ви е нужна малко светлина.
Извади командната свирка и изсвири няколко ноти — високо и рязко. Звукът отекна през мембраната и светлочервеите се събудиха под краката им. Задвижиха се точно под кожата на звяра, отделяйки достатъчно бледа зеленикава светлина, че екипажът да може да вижда под краката си, но не и прекалено, че да може вражески кораб да забележи Левиатан в небето.
Все пак, бойните учения трябваше да се провеждат на тъмно. Нуждата от буболечките, които да ти светят, само за да ходиш, беше малко смущаваща.
Нюкърк погледна надолу, потрепервайки леко.
— Не ми харесват и тия зверчета.
— Ти не харесваш никои зверчета — отвърна Дерин.
— Тъй де, ама тези лазещите са ми най-гадни.
Дерин и Нюкърк се изкатериха обратно горе и сега бяха зад останалите курсанти. Но носът вече се виждаше, а прилепите бяха накацали по него като железни парченца, налепени по магнит. Пищенето се носеше от всички посоки.
— Звучи като да са гладни, господа — предупреди ги г-н Ригби. — Гледайте да не отхапят и някое парче от вас самите!
Нюкърк се попритесни, а Дерин го сръга с лакът.
— Не бъди глупав. Флашетните прилепи ядат само насекоми и плодове.
— Тъй, тъй, и метални шипове — измърмори. — Това си е яко неестествено.
— Ами така са проектирани, Нюкърк — извика г-н Ригби. Въпреки че не беше позволено фабрикуването на човешки жизнени нишки, курсантите бяха на мнение, че ушите на старшия бяха фабрикувани. Успяваше да чуе несвързан шепот при сила на урагана 10.
Прилепите ставаха все по-шумни при вида на торбите с храна и се боричкаха да заемат по-добра позиция по наклонената полусфера на носа. Курсантите закрепиха предпазните си въжета едно за друго и се пръснаха по издутата повърхност на кораба с приготвените торби.
— Да започваме, господа — извика г-н Ригби. — Хвърляйте с всичка сила и разпръсвайте храната възможно най-много!
Дерин отвори своята торба и пъхна вътре ръка. Пръстите й стиснаха шепа сушени смокини, всяка от които имаше по една метална стреличка-флашетка в средата. Докато ги хвърляше, във въздуха се надигна цяла вълна прилепи, а крилете им плющяха, докато се биеха за храната.
— Не ми харесват тези птици — мърмореше Нюкърк.
— Не са птици, пъзльо — отвърна Дерин.
— Ми какво друго да са?
Дерин изстена.
— Прилепите са млекопитаещи. Като конете или като теб и мен.
— Летящи млекопитаещи! — Нюкърк поклати глава. — Какво ли още ще вземат да измислят тези учените?
Дерин завъртя очи и подхвърли поредната шепа храна. Нюкърк имаше навика да спи по време на лекциите по натурфилософия.
И все пак, тя трябваше да признае, че беше адски странно да гледа как прилепите поглъщат ужасните метални стрелички. Което обаче, като че не им причиняваше болка.
— Уверете се, че всички са получили храна! — викна г-н Ригби.
— Аха, то е както, когато хранех патиците, като бях малък — промърмори Дерин. — Никога не успяваш да дадеш и трошичка на дребосъците.
Подхвърли по-силно, но без значение накъде падаха смокините, най-силните животинки винаги успяваха да ги докопат. Оцеляването на най-силните беше нещо, което учените не можеха да премахнат от създанията, които фабрикуваха.