Не беше ли опасно… да управляваш самоход през нощта? И защо преподавателят по фехтовка трябваше да ги придружава? Граф Волгер предпочиташе мечовете и конете пред бездушната механика и не беше особено толерантен към хора без аристократичен произход като стария Ото. Учителят Клоп бе на служба заради пилотските си умения, не заради фамилното си име.
— Волгер… — започна Алек.
— Тихо, момче! — сопна се графът.
Гневът лумна вътре в Алек, а устата му почти избълва едно проклятие — нищо, че това можеше да провали глупавата игра на тайно измъкване.
Винаги беше така. За прислугата може и да беше "младия ерцхерцог", но благородниците като Волгер се грижеха за това никога да не забрави мястото си. Заради не благородническата кръв на майка си, не бе достоен да наследи кралските земи и титли. Баща му може и да бе наследник на империя от петдесет милиона души, но самият Алек не бе наследник на нищо.
Самият Волгер беше просто граф — без фамилни земи, само известно количество горски площи, но дори той можеше да се чувства по-висшестоящ от сина на една придворна дама.
Все пак Алек се въздържа и замълча, оставяйки гнева си да се охлади, докато се прокрадваха през огромните и тъмни банкетни кухни. Годините на обиди го бяха научили как да си държи езика зад зъбите, а и беше по-лесно да преглътне неуважението с перспективата за предстоящото зад руля.
Един ден щеше да получи своето възмездие. Татко беше обещал. Брачният договор щеше да се промени все някак и кръвта му щеше да стане кралска.
Дори ако това означаваше да се изправят срещу самия император.
Две
Докато стигнат до конюшните, единствената тревога на Алек бе да не се препъне в тъмното. Луната беше почти наполовина, а ловните гори на замъка се простираха като черно море през долината. По това време дори светлините на Прага се бяха размили до едва видима мъглявина.
Щом видя самохода, от устните на Алек се откъсна лек вик.
Извисяваше се над покрива на конюшните, а двата му метални крака потъваха дълбоко в пръстта на яздитната площадка. Изглеждаше като някое от дарвинистките чудовища, дебнещо в мрака.
И това не беше някоя от тренировъчните машини — беше си истинска военна машина — Циклоп Буреход. В предната долна част беше монтирано артилерийско оръдие, а от главата му — голяма колкото цяла стая, стърчаха късите дебели носове на две картечници Спандау.
До тази вечер Алек беше управлявал само невъоръжени бръмбарчета и четирикраки тренировъчни корвети. Въпреки че е на прага на шестнадесетата си годишнина, майка му винаги бе настоявала за това, че е прекалено малък за бойни машини.
— Трябва да пилотирам това? — чу Алек как се пречупва собственият му глас. — Старото ми бръмбарче не стига и до коляното на тази машина!
Тайното измъкване
Ръката на Ото Клоп, облечена в ръкавица, го потупа тежко по рамото.
— Не се бойте, млади ми Моцарте. Аз ще съм до вас.
Граф Волгер викна на някого в машината и двигателите се събудиха за живот, разлюлявайки земята под краката на Алек. Лунната светлина потрепери върху влажните листа на камуфлажните мрежи, опънати върху Бурехода, а от конюшните се донесе нервният ропот на конете.
Люкът в долната част на машината се отвори рязко, отвътре изпадна стълба, направена от вериги и се разгъна чак до долу. Граф Волгер я хвана, спря люлеенето и постави ботуш на най-долното метално стъпало, за да я задържи неподвижна.
— Млади господарю, ако обичате.
Алек се загледа в машината. Опита се да си представи как ще направлява това чудовище в тъмното, блъскайки се в дървета, сгради и други неща, имали нещастието да попаднат на пътя му.
Ото Клоп се наведе близо до него.
— Баща ви, ерцхерцогът ни отправи предизвикателство — на мен и на вас. Иска да имате готовност да управлявате всяка машина на служба в Кралската стража, дори посред нощ.
Алек преглътна. Татко винаги казваше, че със задаващата се на хоризонта война, всеки от членовете на двора трябва да е подготвен. А имаше логика в това да започне обучението си, докато майка му беше далеч от къщи. Ако Алек се разбиеше със самохода и най-лошите рани щяха да заздравеят преди принцеса София да се върне.