— Достатъчно! — кресна най-накрая г-н Ригби. — Преялите прилепи не са ни от полза! — обърна се с лице към курсантите. — А сега имам малка изненада за вас, дръвници. Някой да възразява да остане на дорсала?
Курсантите извикаха някакво приветствие. Обикновено слизаха до палубите за бойните учения. Но нямаше нищо по-добро от това да наблюдаваш флашетните атаки от върха.
КНВ Горгона беше вече в обсега им, издърпвайки кораба-мишена. Той представляваше остаряваща шхуна, която не беше осветена, но белите й платна се развяваха над тъмното море. Горгоната я освободи и се отдалечи на безопасно разстояние от цяла миля. После запрати нагоре сигнална ракета, за да покаже, че е готова за началото.
— Освободете ми пътя, младежи — донесе се един глас иззад тях. Беше д-р Бъск — хирург и главен научен изследовател на Левиатан. В ръка държеше пистолет със сгъстен въздух — единственото оръжие, позволено на хората да носят на кораб с водородно дишане. Проправи си път измежду прилепите, докато черните им форми се разбягваха надалеч от ботушите му.
— Хайде! — Дерин сграбчи Нюкърк за ръката и хукна по наклона на фланга за по-добра гледка.
— Опитайте се да не падате, господа — подвикна г-н Ригби.
Дерин не му обърна внимание, стигайки долу чак до такелажа. Задачата на старшия беше да се грижи за кадетите, но Ригби май си въобразяваше, че им е майка.
Един вестоносен гущер профуча покрай Дерин и застана пред главния изследовател.
— Може да започнете атаката си, доктор Бъск — рече с гласа на капитана.
Бъск кимна, както обикновено правеха хората пред вестоносците гущери, което бе абсолютно безсмислено, и надигна оръжието.
Дерин промуши лакът през напречните въжета.
— Покрийте си ушите, господин Нюкърк.
— Да, слушам, сър!
Пистолетът прогърмя с грохот — мембраната около Дерин се разтресе, и изплашените прилепи се надигнаха във въздуха като огромна черна пелена, вееща се на вятъра. Завихриха се лудо — буря от крила и светнали очи. Нюкърк се сви от страх до нея, придърпвайки се по-близо до фланга.
— Не бъди пъзльо — каза му тя. — Още не са готови да пуснат стрелите.
— Ами, дано да не са!
Миг по-късно под основната палуба се включи прожектор, чийто лъч пронизваше мрака. Прилепите се втурнаха право към светлината, накъдето като компас ги водеха втъканите в телата им нишки от молец и комар.
Светлината на прожектора се изпълни с форми на малките им размахващи криле — като лъч светлина, в който играят снопове прах. После лъчът започна да се движи наляво и надясно, а ордата прилепи го следваше вярно през небето. Успяваха да запълнят цялата му дължина, все по-близо и по-близо до мишената, чиито платна белееха над вълните.
Преместването на светлината от прожектора беше с точно изчислено време, довеждайки гъмжилото прилепи директно над шхуната…
… и внезапно светлината придоби кърваво червен цвят.
Дерин чу писъците на прилепите — звукът стигаше до ушите й, въпреки шума на двигателите и бойните викове на екипажа на Левиатан. Флашетните прилепи се бояха до смърт от червения цвят — караше ги да се изпускат от ужас.
С падането на стрелите, прилепите започнаха да се разпръсват — оформиха се в дузина по-малки облаци и се прибираха обратно в гнездата си на борда на Левиатан. Същевременно светлината от прожектора се спусна към мишената.
Стреличките все още падаха. Бяха хиляди, проблясваха като метален дъжд на фона на яркочервената светлина и разкъсваха платната на шхуната на парченца. Дори от това разстояние Дерин можеше да види как дървото на палубата се разпада на трески, а мачтите се накланят докато стрелите разцепват щаговете и вантите им.
— Ха! — извика Нюкърк. — Няколко такива ще им дадат на германците някой и друг урок!
Дерин се намръщи, представяйки си за момент, че на този кораб има екипаж. Картината не бе особено приятна. Дори брониран съд би загубил палубните си оръдия и сигналните флагчета, а една наземна армия щеше да е лесна плячка за падащите стрелички.
— Затова ли се записа? — попита тя. — Защото мразиш германците повече от фабрикатите?
— Не — отвърна той. — Силите бяха идея на мама.
— Ама тя не е ли маймунска лудитка?
— Аха, смята, че фабрикатите са безбожни създания. Но била чула, че по време на война небето било най-безопасното място. — Посочи към разбития кораб. — Не е толкова опасно колкото там долу.
— Няма съмнение в това — рече Дерин, потупвайки бучащата кожа на въздушния звяр. — Ей, я виж… е сега вече ще видим шоу!