Докато прахът и ярката слънчева светлина щипеха очите му, Алек осъзна какво беше направил. Говорът му, поведението му… Човекът беше видял кой е той.
— Може би урокът по смирение от вчера не беше достатъчен — изсъска Волгер, докато си проправяха път през тълпата, на път за рекичката, която щеше да ги отведе обратно при скрития самоход.
— Вината е моя, млади господарю — намеси се Клоп. — Трябваше да ви предупредя да не говорите.
— Разбрал е още щом си отворих устата, нали? — попита Алек. — Аз съм глупак.
— И тримата сме глупаци. — Волгер хвърли една сребърна монета на касапина и сграбчи две връзки наденички, без дори да спре. — Ясно е, че са предупредили Гилдията на механиците да се оглеждат за нас. — Изруга. — А ние ви доведохме директно в първия магазин, който открихме, уверени, че малко кал ще успее да прикрие кой сте.
Алек прехапа устни. Баща му никога не бе позволявал някой да го фотографира или дори скицира, а сега Алек разбираше защо — в случай че му се наложи да се крие някога. А той, въпреки това, се беше издал. Беше чул разликата в говора на Клоп. Защо не държа собствената си уста затворена?
Щом стигнаха другия край на пазара, Клоп ги спря, душейки нещо във въздуха.
— Надушвам керосин. Поне това трябва да вземем и моторно масло, или няма да успеем да минем и километър повече.
— Нека да побързаме тогава — каза Волгер. — Подкупът ми беше повече от безполезен. — Пъхна монета в ръката на Алек и посочи. — Вижте дали не можете да купите един вестник, без да започнете дуел, Ваше височество. Трябва да разберем дали са избрали нов наследник на трона и колко близо е Европа до войната.
— Но не се отдалечавайте от погледа ни, млади господарю — добави Клоп.
Двамата мъже се отправиха към една купчина наредени туби с гориво и оставиха Алек сам насред пазарната лудница. Той си проправи път през тълпата, стискайки зъби при всеки сблъсък с някого.
Вестниците бяха наредени на една продълговата маса, страниците им бяха притиснати с камъни, а крайчетата се вееха на вятъра. Погледна единия, после другия и се зачуди кой да избере. Баща му винаги бе казвал, че вестниците без снимки са единствените, които си струва да се четат.
Очите му попаднаха на едно заглавие:
ЕВРОПЕЙСКА СОЛИДАРНОСТ СРЕЩУ СРЪБСКАТА ПРОПАГАНДА.
Всички вестници пишеха в този дух, уверени, че целият свят подкрепя Австро-Унгария след случилото се в Сараево. Но Алек се зачуди дали бяха прави.
Дори хората в този малък австрийски град сякаш не се интересуваха особено от смъртта на родителите му.
— Какво ще обичаш? — попита един настоятелен глас иззад масата.
Алек се загледа в монетата в ръката си. Никога досега не бе държал пари, освен римските сребърни монети от колекцията на баща му. Тази монета беше златна и носеше фамилния герб на Хапсбургите от едната страна и портрет на прачичото на Алек от другата страна — на император Франц Йозеф. Мъжът, който беше разпоредил Алек никога да не може да седне на трона.
— Колко броя мога да купя с това? — попита и се опита да звучи обикновено.
Вестникарят взе монетата и добре я огледа. После я мушна в джоба си и се усмихна така, сякаш говореше с идиот:
— Колкото си искаш.
Алек понечи да си поиска подобаващ отговор, но думите замряха на върха на езика му. По-добре да се държи като глупак, отколкото да звучи като благородник.
Преглътна яда си и събра по един брой от всеки вестник, дори от онези, пълни със снимки на препускащи коне и дамски салони. Може би Хофман и Бауер щяха да се позабавляват с тях.
Алек погледна за последен път вестникаря и го осени неприятна мисъл. Говореше гладко френски, английски и унгарски и винаги бе впечатлявал преподавателите си по латински и гръцки. Ала принц Александър Хохенберг едва успяваше да си купи дори вестник на езика на собствения си народ.
Четиринадесет
С усилие газеха през реката, керосинът се плискаше при всяка крачка, а изпаренията изгаряха дробовете на Алек. Всеки от тримата носеше по две тежки туби и затова обратният път до Бурехода вече им се струваше много по-дълъг, отколкото разходката до града сутринта.
И все пак, "благодарение" на Алек, се бяха лишили от повечето неща, които им трябваха.
— Колко дълго ще издържим без части, Клоп? — попита той.
— Докато някой не ни уцели със снаряд, млади господарю.
— Имате предвид, докато не се счупи нещо — намеси се Волгер.