Клоп повдигна рамене.
— Циклопът Буреход е предвиден да бъде част от армия. Ние нямаме снабдителен влак, нямаме танкери, нямаме ремонтен екип.
— Щяхме да сме по-добре на коне — промърмори Волгер. Алек прехвърли тежестта на хватката си, а миризмата на керосин се смеси с тази на пушените наденички, увити около врата му. Джобовете му бяха натъпкани с вестници и пресни плодове. Почувства се като скитник, който носи в себе си всичките си вещи.
— Учителю Клоп? — попита. — Защо да не вземем онова, от което имаме нужда сега, докато Буреходът все още е в бойна активност?
— И да си навлечем цяла армия по петите ли? — попита Волгер.
— Те вече знаят къде сме — отвърна Алек. — Благодарение на моята…
— Чуйте! — изсъска Волгер.
Алек спря… Не чуваше нищо, освен плискането на горивото в тубите. Затвори очи. На ръба на възприятията си усети нисък тътен. Тропот на копита.
— Прикрийте се! — викна Волгер.
Пръснаха се по двата бряга на рекичката към гъстите храсталаци. Алек приклекна, а сърцето му биеше бясно.
С приближаването на конския тропот, към него се присъедини и лаят на ловни кучета.
Алек преглътна — беше безсмислено да се крият. Въпреки че хрътките не ги бяха душили предварително, наденичките и керосинът биха предизвикали любопитството на всяко куче.
Волгер извади пистолета си.
— Алек, вие сте най-бърз. Бягайте право към самохода. Клоп и аз ще останем тук.
— Но това са поне дванадесет коня!
— Не са чак толкова много за един самоход. Побързайте, Ваше височество!
Алек кимна и захвърли наденичките. Хукна през плитчината, докато краката му се пързаляха по хлъзгавите камъни. Кучетата нямаше да могат да го проследят през рекичката, а противоположният бряг бе по-равен и нямаше храсти.
Докато тичаше, тропотът на конете и лаят на кучетата се чуваше все по-близо. Прогърмя пистолетен изстрел, а после се чуха викове и цвилене.
Последваха още изстрели — пушечни гърмежи. Освен че бяха по-малобройни, Клоп и Волгер разполагаха и с по-малко оръжия. Хубавото беше, че конниците спряха за битка, вместо да преследват него. Все пак обикновените войници нямаха представа кой е той. Може би нямаше да се занимават с малко момче във фермерски дрехи.
Алек продължи да бяга, без да се обръща назад, като се опитваше да изгони от мислите си представата за това как го пронизват куршуми.
Рекичката се виеше измежду фермите, а от двете й страни имаше висока трева. Виждаше само групичката дървета, където бе скрит самоходът — на половин километър от него. Наведе глава и побягна още по-бързо, съсредоточен само в ботушите си и камъните покрай брега.
На половината път към дърветата до ушите му достигна ужасяващ звук — тропот от копитата на кон, който го настигаше. Алек се осмели да погледне назад и видя конник от другата страна на рекичката, който яздеше с все сила. Ремъкът на карабината му бе увит около едната ръка.
Беше готов за стрелба…
Алек се обърна в другата посока и започна да лази по речния бряг. Ръжта в полето беше израснала в почти човешки ръст — достатъчно висока, за да го скрие.
Прогърмя изстрел — на метър в дясно изригна фонтан от пръст.
Той се гмурна в ръжта, бягайки надалеч от рекичката на ръце и колене.
Карабината отново гръмна и един куршум прониза въздуха точно покрай ухото на Алек. Инстинктите му крещяха да продължи да бяга още навътре, но конникът щеше да види как се движи високата трева. Замря там, докъдето беше стигнал, дишайки тежко.
— Нарочно не уцелих! — извика един глас.
Алек остана да лежи на място, докато се опитваше да успокои дишането си.
— Виж какво, ти си само едно момче — продължи гласът. — Каквото и да са сторили онези двамата, сигурен съм, че капитанът ще е по-снизходителен към теб.
Алек чу как конят влиза във водата, без да бърза.
Започна да лази още по-навътре в ръжта, внимавайки да не разбутва стъблата. Сърцето му биеше силно, а потта се стичаше в очите му. Никога до момента не бе участвал в подобна битка — извън металния корпус на Бурехода. Волгер не му бе позволил да носи оръжие в града, дори и нож.
Първата му схватка и той бе невъоръжен.
— Хайде, момче. Не ми губи времето или лично ще те напердаша!
Алек спря, осъзнавайки предимството, което имаше — този млад войник не знаеше кого преследва. Очакваше някой обикновен селянин, не благородник, обучаван да воюва от десетгодишната си възраст.
Човекът едва ли очакваше отпор.
Конят вече се движеше из ръжта; Алек чуваше как хълбоците му разделяха дългите стъбла. Високата, кичозна украса от пера върху шлема на конника се появи пред погледа му и Алек залегна още по-ниско. Мъжът явно се беше изправил, стъпил върху стремената, за да може да огледа тревата.