Алек се намираше от лявата страна на коня, където висеше и сабята на войника. Не беше като пушката, но все пак беше по-добре от нищо.
— Не ми губи времето, хлапе. Покажи се!
Алек гледаше украсата върху шлема, осъзнавайки, че извивката на дългите й пера издаваше посоката, към която гледа. Застанал така, едва ли беше особено стабилен.
Алек пролази по-близо, все така ниско към земята, в очакване на подходящия момент…
— Предупреждавам те, момче. Каквото и да си откраднал, не си струва да получиш куршум за него!
Конят се приближаваше все повече и най-после главата на ездача се обърна в другата посока. Алек се надигна от земята и изтича няколко крачки, метна се върху мъжа, сграбчи лявата му ръка и силно я издърпа. Конникът изруга, тогава карабината му стреля във въздуха. Шумът изплаши коня, той хукна напред през ръжената нива, вдигайки краката на Алек във въздуха. Алек се държеше за лакътя на мъжа с едната си ръка, а с другата се опитваше да извади сабята, която се мяташе силно в ножницата си.
Конникът се извиваше, докато се опитваше да се задържи върху стремената. Лактите му се забиваха в лицето на Алек като чукове. Той усети вкуса на кръв, но игнорира болката, а пръстите му продължаваха да тършуват.
— Ще те убия, момче! — викна мъжът, едната му ръка усука поводите на коня, а другата се опитваше да стовари приклада на пушката върху главата на Алек.
Най-после ръката на Александър успя да хване дръжката на сабята. Пусна конника и падна на земята, а стоманата иззвъня, докато я изтегляше от ножницата. Приземи се до мятащия се все още кон и се завъртя на един крак, шляпвайки гърба на коня с плоската част на меча.
Животното се изправи на задни крака, а конникът извика, когато най-после се отдели от седлото. Карабината излетя от ръцете му към високата трева и той се стовари на земята с тежко тупване.
Алек си разсече път през ръжта, докато не застана до падналия конник. Насочи върха на сабята към гърлото на мъжа.
— Предайте се, господине.
Мъжът не отговори.
Очите му бяха полуотворени, а лицето — бледо. Не беше много по-голям от Алек, брадицата му — рехава, разперените ръце — слабички. А изражението на лицето толкова застинало…
Алек отстъпи назад.
— Ранен ли сте, господине?
Нещо голямо и топло го побута нежно изотзад — конят, внезапно успокоен. Муцуната, притисната към тила на Алек, изпрати студени тръпки по гръбнака му.
Мъжът не отвърна.
В далечината се раздадоха изстрели. Волгер и Клоп се нуждаеха от помощта му сега. Алек обърна гръб на падналия конник и се издърпа върху седлото. Юздите бяха заплетени и усукани, а конят под него беше нестабилен.
Алек се наведе и прошепна в ухото му.
— Всичко е наред. Всичко ще бъде добре.
Смушка с токове хълбоците му и конят започна да се движи, изоставяйки досегашния си ездач да лежи в тревата.
Двигателите на Бурехода вече боботеха.
Конят не се поколеба, когато Алек го насочи между двата огромни стоманени крака. Явно животното беше обучено да стои редом със самоходни машини — все пак беше австрийски кон.
А Алек току-що бе убил австрийски войник.
Насила изтласка мисълта и се хвана за висящата стълба, прогонвайки коня с вик и с ритник.
Бауер го посрещна при отвора.
— Чухме изстрели и запалихме, сър.
— Отлично — отвърна Алек. — Трябва да заредим и оръдието. Волгер и Клоп са на километър оттук, удържат цял конен взвод.
— Веднага, сър. — Бауер му предложи ръка и го издърпа вътре.
Докато Алек се изкачваше през корема на самохода към пилотската кабина, в далечината прозвучаха още изстрели. Поне битката не беше приключила още.
— Имате ли нужда от помощ, сър? — попита Хофман. Беше се подал наполовина през люка с разтревожена физиономия върху брадясалото лице.
Алек се взираше в лостовете за управление и осъзна, че никога не беше пилотирал без присъствието на учителя Клоп до себе си. И ето го сега, готов да встъпи в битка.
— Никога не си пилотирал, нали? — попита Алек.
Хофман поклати глава.
— Аз съм обикновен инженер, сър.
— Е, добре, тогава ще си по-полезен долу при Бауер за зареждането на оръдието. Дръжте се здраво — и двамата.
Хофман се усмихна и отдаде чест.
— Ще се справите отлично, сър.
Алек кимна и се обърна към контролното табло, докато люкът се затваряше. Протегна ръце.
Стъпка по стъпка, бе казвал винаги Клоп.