— Не мен. Волгер. — Клоп се стовари върху командното кресло, дишайки тежко. — Рамото му… Хофман го преглежда долу. Но трябва да потегляме, млади господарю. Ще дойдат още от тях.
Алек кимна.
— Накъде?
— Първо обратно към реката. Керосинът все още е там.
— Да. Разбира се. — Прахолякът се разсейваше от визьора и Алек отново постави треперещи ръце върху лостовете. Осъзна, че се бе надявал Клоп да поеме управлението, но мъжът все още не можеше да си поеме въздух, а лицето му бе яркочервено.
— Не се тревожете, Алек. Справихте се добре.
Алек преглътна, принуждавайки ръцете си да задвижат Бурехода.
— Едва не го разбих за пореден път.
— Именно — едва. — Засмя се Клоп. — Спомняте ли си като ви казах, че всеки пада при първия опит за бяг?
Алек кривеше лице, докато правеше гигантска крачка върху речния бряг.
— Трудно ще ми е да забравя.
— Е, всички падат и втория път, когато бягат, млади господарю! — Смехът на Клоп премина в кашляне, после той се изхрачи и прочисти гърло. — С изключение на вас, изглежда. Късметлии сме, задето сте такъв Моцарт по отношение на лостовете за управление.
Алек продължи да гледа напред, без да отвръща. Не се чувстваше горд, след като беше оставил онзи конник да лежи ранен в тревата. Мъжът бе войник, който служеше на империята. Едва ли би могъл да разбере цялата тази политика, която се вихреше около Алек по-добре от онези обикновени хорица в Лиенц.
И все пак той бе загубил живота си.
Алек почувства как се разделя на двама души, както ставаше, когато бе сам на стража — едната част се сриваше от отчаяние в малкото си скривалище. Примигна, за да отстрани потта, която влизаше в очите му и започна да оглежда брега за безценните туби с керосин, с надеждата, че Бауер наблюдава за конници и че оръдието е заредено отново.
Петнадесет
Веднага след сондажа за надморското равнище, кадетите се бяха събрали на закуска, бърборейки за оценките си по сигнализация, за разписанието на дежурствата и за това кога най-после ще започне войната.
Дерин вече беше приключила с яйцата и картофите си. Занимаваше се да скицира начина, по който тръбите за вестоносните гущери се извиваха по стените и прозорците на Левиатан. Зверчетата винаги си подаваха главичките, когато чакаха за съобщение, като лисичета в хралупа.
Тогава изведнъж курсант Тиндал, който до този момент замечтано блееше през прозореца, извика:
— Погледнете това!
Останалите кадети наскачаха, събирайки се до прозорците на столовата. В далечината, през шарената черга от земеделски земи и селца, пред погледа им се издигаше великолепният град Лондон. Надвикваха се в обясненията си за бронираните съдове на котва в река Темза, за плетеницата железопътни линии, които се сливаха в едно и за впрегатните слоньоври, които задръстваха пътищата към столицата.
Дерин си остана на мястото, възползвайки се от възможността да свие един от картофите на кадет Фицрой.
— Не сте ли виждали Лондон досега, бе, празноглавци? — попита тя, дъвчейки.
— Не и от горе — отвърна Нюкърк. — Силите никога не позволяват на големите кораби да летят над градовете.
— Не искаме да плашим маймунските лудити все пак, нали? — рече Тиндал и фрасна Нюкърк по рамото.
Нюкърк не му обърна внимание.
— Вижте! Това Св. Павел ли е?
— Виждал съм го — обади се Дерин, открадвайки парченце от бекона на Тиндал. — Летял съм над тази част на страната с Хъксли. Интересна история, да ви кажа.
— Я стига дрънка, господин Шарп! — каза Фицрой. — Достатъчно сме я слушали тази история.
Дерин запрати парченце картоф към дорсалните части на Фицрой. Момчето винаги се надуваше, само защото баща му бе капитан от морската флота.
Усетил как снарядът стига целта, Фицрой обърна гръб на гледката и се намръщи.
— Ние бяхме тези, дето те спасиха, забрави ли?
— Какво, вие ли бе, дръвници? — отвърна тя. — Не си спомням да видях теб на лебедката, господин Фицрой.
— Сигурно не си. — Усмихна се и се обърна отново към гледката. — Но те видяхме да минаваш покрай тези прозорци точно, увиснал на Хъкслито си като прани гащи на простор.
Останалите курсанти се разсмяха и Дерин скочи от стола си.
— Мисля, че искате да перифразирате онова, което току-що казахте, господин Фицрой.
Той се обърна и се загледа спокойно през прозореца.
— А аз мисля, че може би трябва да се научите да уважавате по-добрите от вас, господин Шарп.
— По-добри ли? — Дерин стисна юмруци. — Кой ще уважава торба тор като теб?