Докато старшият раздаваше заповеди, Дерин погледна останалите в лицата. Фицрой хладно отвърна на погледа й и не й беше трудно да отгатне какво си мисли този негодник. Едва беше прекарала месец на Левиатан, а и това бе станало по чиста случайност. За Фицрой това си беше пътуване без билет.
Дерин го гледаше право в очите. Капитанът не бе казал нищо за дължината на престоя. За него бяха важни въздухоплавателните умения, затова искаше да задържи най-добрите си мъже.
А тя беше точно това, мъж или пък не.
Може би съперничеството на Левиатан сега щеше да й послужи добре. Благодарение на обучението на татко й, Дерин винаги бе надделявала над останалите кадети по връзване на възли и работа със секстанти. А дори г-н Ригби щеше да признае, че поведението й не беше грубо, а току-що дори беше похвалил работата й с Хъкслитата.
Ако приземяването минеше перфектно, нямаше за какво да се тревожи.
Риджънт парк се простираше под Дерин, а тревата беше гъста от августовските дъждове.
Екипи от наземния екипаж притичваха насам и натам, насочвайки неколцината последни цивилни граждани да напуснат зоната за приземяване. Една редица полицаи стоеше по краищата й, сдържайки стотиците зяпачи. Сянката на Левиатан се простря върху дърветата, а въздухът потрепери от тътена на двигателите.
Дерин се спускаше бързо, целейки се в пресечната точка на две алеи, където местният главен полицейски инспектор очакваше заповеди. Един вестоносен гущер се спусна върху рамото й, а засмукващите му краченца подръпваха униформата й като ноктите на нервна котка.
— Почти стигнахме, зверче — каза тя успокояващо. Не й се щеше да кацне с паникьосан гущер на рамото, който да оплете заповедите на капитана.
Самата Дерин беше леко нервна. Беше управлявала издигащи се апарати половин дузина пъти откакто се бе присъединила към екипажа на Левиатан — тя тежеше най-малко от всички курсанти и винаги можеше да предразположи и да убеди своите зверове да полетят най-високо. Но това си беше по време на дежурство за откриване на подводници с Хъксли, вързано за кораба. Сега за пръв път от дивия си полет по време на наборната комисия, летеше свободно.
Поне засега, спускането беше като по учебник. Допълнителният баласт на звяра ги снижаваше бързо, воден от чифт криле за реене, закрепени за седалката на Дерин.
Тя се зачуди кой може да е толкова важен, че да си заслужава целия този труд. Точно сега съсипваха стотици пикници на хората и рискуваха да се случи нещастие като се приземяваха в парка, а и вероятно плашеха всеки маймунски лудит в Лондон. Всичко това, за да заведат някакъв учен до Константинопол малко по-бързо?
Този сигурно бе някой голям умник, даже учен-изследовател.
Земята се приближаваше бързо и Дерин откачи единия баласт. Спускането се забави леко, а освободената вода проблясваше на слънцето, докато се изливаше надолу като пелена. Вестоносният гущер я стисна още по-здраво за рамото.
— Не се тревожи, зверче — промърмори Дерин. — Всичко е под контрол.
Г-н Ригби й беше наредил да се спусне бързо, без глупости. Тя си представи как я наблюдава от горе и засича снижаването с хронометър, потънал в размисли кого от екипажа да освободи.
Не й се струваше честно да загуби отново това чувство, не и след дългите две години, в които усещаше липсата на татковите балони. Ригби със сигурност щеше да види, че тя е родена да лети.
Хъкслито се измести от насрещен вятър, и докато Дерин го издърпваше обратно към правилния курс, я осени ужасяваща мисъл. Ако тя бе онзи нещастен курсант, който щеше да отпадне от екипажа, дали това не бе последното й пребиваване във въздуха? С наближаващата война със сигурност щяха да я назначат на някой друг кораб. Може би дори на Минотавър, където служеше Джаспърт.
Но Дерин вече чувстваше Левиатан като част от себе си, първият й истински дом след инцидента с баща й. Първото място, където никой никога не я бе виждал в пола, нито пък очакваше от нея да реже зеленчуци на ситно и да прави реверанси. Не можеше да изгуби поста си тук, само защото някакъв си учен има нужда от превоз!
Хората от наземния екипаж тичаха след нея в сянката на Хъкслито, готови да посегнат и да хванат пипалата му. Тя прибра крилете, за да забави спускането, улеснявайки хващането от страна на екипажа долу. Последва разтрисане, когато успяха да я спрат, а вестоносният гущер изскимтя.
— Полицай Уинтроп? — избълва животинчето.
— Задръж още минутка! — примоли се Дерин. Гущерът изсумтя от недоволство, също както правеше г-н Ригби, когато курсантите се караха помежду си. Тя се надяваше, че няма да започне да плямпа безсмислици. Вестоносните гущери имаха неприятния недостатък да избълват части от стари разговори, когато бяха нервни. Никога не можеше да си сигурен каква засрамваща реплика можеха да повторят.