Хората от наземния екипаж стабилизираха Хъкслито и бързо го издърпаха до долу.
Дерин се откопча от пилотската сбруя и отдаде чест на главния инспектор.
— Кадет Шарп докладва с капитанския гущер, сър.
— Добро кацане, младежо.
— Благодаря, сър — отвърна Дерин, докато се чудеше как да помоли полицая да предаде това си настроение на г-н Ригби. Но мъжът вече поемаше гущера от рамото й. Зверчето започна да бърбори за въжета за приземяване и скорости на вятъра, изстрелвайки указания по-бързо от дузина стрелочници.
Полицаят не изглеждаше като да разбира особено онова, което казваше гущерът, но Фицрой скоро щеше да е там и да помогне. Тя забеляза как неговият апарат се приземява недалеч от тях и беше доволна, че го е изпреварила.
Тогава сянката на големия кораб падна върху тях и хората започнаха да се щурат на всички посоки. Нямаше време за губене. Фицрой беше отговорник за тази част, а работата на Дерин бе да подготви товара на учения за качване на Левиатан.
Тя отново отдаде чест на главния полицейски инспектор, погледна нагоре към кръжащия кораб и хукна към зоологическата градина.
Шестнадесет
Зоологическата градина на Негово Величество беше шумна като горяща торба канарчета. Дерин спря при входа, зашеметена от глъчката — бухания и ревове, и писъци.
От дясно една банда маймунки се бе залепила за решетките на клетката си и виеше към въздуха. След тях имаше едно оградено място, пълно с развълнувани птици — хаос от перушина и шум. Отвъд широк ров нервно пристъпваше слон и разтрисаше земята, запращайки пулсации под ботушите на Дерин.
— Да му се не види — изруга тя леко.
Беше накарала Джаспърт да я заведе до Лондонската зоологическа градина преди пет седмици, още със слизането от влака от Глазгоу. Но по време на онова посещение нямаше такава врява.
Явно Левиатан беше докарал животинките до това състояние.
Дерин се зачуди какво ли говори миризмата на кораба на естествените животни. Че е голям хищник, който идва да ги погълне? Че е някой отдавна изгубен от еволюцията братовчед? Или пък плетеницата от фабрикувани видове ги караше да мислят, че над главите им лети цял остров?
— Вие ли сте моят авиатор? — обади се един глас.
Дерин се обърна и видя една жена, облечена в дълго палто за път и чанта в едната ръка.
— Извинете, госпожо?
— Обещаха да ми изпратят един авиатор — отговори жената. — А вие май носите униформа. Или сте дошли да хвърляте фъстъци на маймуните?
Дерин примигна, а после осъзна, че жената носи черно бомбе.
— Оо… вие сте изследователят?
Жената надигна вежда.
— Виновата. Но да се запознаем — наричайте ме доктор Барлоу.
Дерин се изчерви и леко се поклони.
— Кадет Дилан Шарп на вашите услуги.
— Значи все пак вие сте моят авиатор. Отлично. — Жената протегна чантата си. — Ако бъдете така добричък, аз само ще ида да взема моя придружител.
Дерин пое чантата и отново се поклони.
— Разбира се, госпожо. Извинете за глупостта ми. Просто… никой не ми беше казал, че сте дама.
Доктор Барлоу се засмя.
— Не се безпокойте, младежо. Понякога въпросът подлежи на обсъждане.
С тези думи се обърна и изчезна през вратата на входа, оставяйки Дерин да държи тежката пътна чанта и да се чуди дали не й се привиждат неща. Никога не бе чувала за жена учен преди — или за дипломат-жена, ако става дума. Тя винаги бе смятала, че единствените жени, които се замесваха с външните работи на страната, бяха шпионите.
Но доктор Барлоу не изглеждаше като шпионин. Беше прекалено шумна, за да бъде такава.
— А сега внимавайте, господа — прокънтя гласът й от входа.
От вратата излязоха двама млади учени в бели престилки и носеха дълга кутия помежду си. Мъжете не се представиха на Дерин. Бяха прекалено съсредоточени да правят малки, предпазливи стъпчици, сякаш кутията бе пълна с барут и крехък порцелан. Измежду дъските се подаваха стръкове слама.
Нищо чудно, че Левиатан се приземи насред Лондон — този мистериозен товар беше прекалено крехък, за да се превозва с конска кола.
Дерин пристъпи напред, за да помогне, но се поколеба, когато усети силната горещина, която излизаше от кутията.
— Нещо живо ли има вътре? — попита.