— Това е военна тайна — отвърна единият от двамата млади учени.
Преди Дерин да може да отговори, д-р Барлоу се появи с гръм и трясък от входа, дърпана от най-странното животно фабрикат, което Дерин бе виждала.
Създанието изглеждаше като добре охранено жълто-кафяво куче с дълга муцуна и тигрови райета в задната част. Опъвайки каишката си, животното се опитваше да подуши протегнатата ръка на Дерин. Докато го галеше по главата, зверчето се облегна на силните си задни крака и подскочи на място веднъж.
Дали нямаше следа от кенгуру в жизнената си нишка?
— Таса май ви харесва — обади се д-р Барлоу. — Странно. Обикновено е срамежлив.
— Много е… възторжен — отговори Дерин. — Но за какво може да служи това животно?
— Да служи ли? — Намръщи се д-р Барлоу. — Какво искате да кажете, господин Шарп?
— Ами, не ми прилича на водородна хрътка. Може би е някакъв вид тигъриново куче-пазач?
— О, небеса! — Разсмя се жената. — Таса не е фабрикат и не служи за нищо. Освен че не обичам да пътувам без него.
Дерин отдръпна ръка и отстъпи с една крачка назад.
— Искате да кажете, че зверчето е естествено?
— Той е чудесен здрав тилацин. — Д-р Барлоу протегна ръка да го почеше между подскачащите уши. — Познат още като Тасманийски тигър. Макар да намираме това сравнение със семейство котки леко дразнещо, нали Таса?
Тилацинът се прозя, а дългите му челюсти се разтвориха широко като на алигатор.
Д-р Барлоу сигурно се шегуваше. Създанието никак не приличаше на естествено. А тя го взимаше за домашен любимец? Таса изглеждаше достатъчно тежък, за да измести поне още един курсант без късмет.
Но не беше особено дипломатично да изтъква това и затова Дерин прочисти гърло и каза:
— Може би трябва да се отправяме към полето, госпожо. Корабът скоро ще се приземи.
Д-р Барлоу посочи с жест към един пътнически сандък до входа. Върху него стоеше покрита клетка за птици.
— Бъдете така любезен, господин Шарп.
— Да, госпожо — въздъхна Дерин. Стиснала пътната чанта под едната ръка, тя вдигна клетката с другата. Сандъкът тежеше почти колкото нея самата (още един кадет зад борда), но Дерин успя да надигне единия край и да го повлече след себе си. Четиримата — с Таса тилацина, се насочиха към парка, а учените носеха кутията с бавна стъпка.
Докато се придвижваха към кораба, Дерин си мърмореше под нос. Едно нещо е да отстъпиш койката си на всепризнат учен на тайна мисия, но друго нещо беше някаква глупава животинка на име Таса да заеме нейното място… светът бе напълно изкукал.
Д-р Барлоу цъкна с език.
— Корабът ви изглежда нещастен.
Левиатан все още беше на петдесет фута от земята, а капитанът го приземяваше с безкрайно внимание. Ресните по фланговете му се вълнуваха, а ято фабрикувани птици се рееха из парка, напуснали гнездата си на кораба, заради нервността му.
Какво ли предизвикваше тази тревожност в огромния звяр? Дерин погледна нагоре, припомняйки си бурята, която почти не сложи край на кариерата й в Силите през първия ден. Но небето бе безоблачно. Може би беше заради зяпачите около полето с ярките им чадъри, въртящи се на слънцето.
— Товарът ми се нуждае от безпроблемно пътешествие, господин Шарп.
— Ще се успокои, когато кацне на земята — отвърна Дерин. По време на една лекция по въздухоплаване, г-н Ригби беше напълнил една винена чаша до горе и дори при най-остри завои от чашата не се разливаше и капка. — Просто въздушните потоци се оплитат тук долу.
Д-р Барлоу кимна.
— Особено насред Лондон.
— Точно тъй, госпожо. Улиците променят посоките на вятъра, а и големите кораби се изнервят, когато кацат върху непознати терени. — Дерин каза това с равен тон, без да споменава кой е виновникът за тази ситуация. — Виждате ли онези малки подобни на тревички парцалчета по страните на кораба? Казват се ресни и ми се струва, че треперят.
— Знам какво представляват ресните, господин Шарп — каза дамата-учен. — Всъщност аз самата изфабрикувах точно тези видове.
Дерин примигна и се почувства като идиотка. Да поучава един от създателите на Левиатан за въздушните потоци!
Тилацинът отново заподскача щастливо на задните си крака, а кафявите му очи следяха всичко, което се случваше наоколо. Два слоньовъра чакаха под кораба, вързани за транспортен вагон и бронирана кола. Полицаите едва удържаха тълпата от спектакъла.
Без мачта за акостиране в парка, от Левиатан се простираха въжета във всички посоки. Дерин се намръщи, когато забеляза, че някои от хората, които ги държаха, не носеха униформа на въздушните сили. Забеляза и неколцина полицаи и дори един отбор играчи на крикет, чиято игра в парка бе прекъсната.