— Много е хитър този ваш капитан — каза д-р Барлоу.
— Малко тор винаги може да изчисти нещата! — зарадва се Дерин, а после добави: — Образно казано, госпожо.
Доктор Барлоу се разсмя.
— Действително. За мен ще е удоволствие да пътувам с вас, господин Шарп.
— Благодаря, госпожо — Дерин погледна към огромната купчина багаж на дамата-учен. — Може би бихте могли да го споменете на старшия. Разбирате ли, корабът сега е малко претоварен.
— Ще го направя — отвърна жената, поемайки обратно каишката на зверчето си. — Бихме се радвали на свой собствен стюард, нали, Таса?
— Амиии, всъщност аз нямах предвид точно… — започна да пелтечи Дерин, опитвайки се да обясни, че и курсантите са на практика офицери. И със сигурност не стюарди.
Но д-р Барлоу вече водеше своя тилацин към кораба, заобиколена от останалите учени и мистериозната им кутия.
Дерин въздъхна. Поне беше заслужила мястото си на борда на Левиатан. А след тази бъркотия с въжетата, онзи глупак Фицрой щеше да си получи най-после заслуженото. Никак не беше зле за един ден работа.
Но, разбира се, сега имаше нова тревога.
Като друга жена, доктор Барлоу можеше да забележи някои странности, които останалите от екипажа не забелязваха. А и беше умна глава, с цялата тази наука, която криеше под бомбето. Ако някой можеше да узнае малката тайна на Дерин, то това беше дамата-учен.
— Страхотно — измърмори Дерин, докато хващаше тежкия сандък и после побърза към кораба.
Седемнадесет
Наземната фрегата стоеше на върха на едно далечно възвишение, а сигналните й флагове плющяха на вятъра.
— Лошо — каза Клоп, сваляйки бинокъла. — Хиляда тона, клас Вотан. Нов експериментален модел. Достатъчно малък, за да се движи с добра скорост, но достатъчно голям, за да ни разпердушини.
Алек взе бинокъла от Клоп и го надигна пред очите си.
Херкулес не беше най-големият наземен съд, който бе виждал, но имаше осем дълги крака, подредени като крайниците на паяк — изглеждаше добре подвижен. Многото пушек предполагаше и мощен двигател.
— Какво прави тук при швейцарската граница? — попита Алек. — Няма ли война?
— Човек би си помислил, че чака нас — обади се граф Волгер.
— Виждате ли онова гарваново гнездо? — посочи Клоп към високата мачта, която се издигаше над оръжейната палуба на фрегатата. Две малки фигурки бяха застанали върху платформата, монтирана на върха. — Такава наблюдателница не е стандартно оборудване за този съд.
— А съгледвачите са с лице насам — към Австрия — добави Бауер. Пилотската кабина беше претъпкана, останалите трима бяха се наредили около Алек като за семеен портрет. — Съмнявам се, че е позициониран тук, за да пази границите ни от инвазия.
— Не, тук са, за да не допуснат ние да напуснем границите — отвърна Алек, сваляйки бинокъла. — Разбрали са, че се насочваме към Швейцария, благодарение на мен.
Граф Волгер надигна рамене.
— А къде другаде бихме отишли?
Алек реши, че е прав. С тази война, която се разпространяваше все повече с всеки изминал ден, Швейцария бе единствената държава, останала неутрална — последно убежище за изгнаниците и бегълците.
И все пак, не беше никак честно да попаднат право в ръцете на тази наземна фрегата. Бяха кръстосвали напред и назад цяла Австрия повече от месец — промъкваха се през горите часове наред всяка вечер. Бяха ги преследвали, обстрелвали, дори нападали с бомби. Бяха прекарали цели дни да крадат части и гориво от земеделски машини и складове за отпадъци, колкото да поддържат Бурехода в движение. И ето най-после се бяха добрали до поне някакъв безопасен проход, само за да установят, че е охраняван от гигантски метален паяк.
Беше сигурно, че Херкулес няма да мръдне скоро оттам. Под двигателите му беше опъната шатра за командването, а до нея чакаше шесткрак товарен самоход за доставка на стоки и нов екипаж.
— Колко далеч от границата сме? — попита Алек.
— Виждате я, сър — отвърна Бауер, сочейки покрай фрегатата. — Онези планини са в Швейцария.
Клоп поклати глава.
— И Марс да беше, пак същото. Да си проправим път до друга планина ще отнеме поне седмица.
— Няма да успеем — каза Алек, потропвайки с пръсти по керосинометъра. Стрелката подскочи до средата — щеше да стигне максимум за няколко дни.
Откакто свърши онази глупост в Лиенц, бе станало сложно да се сдобиват с гориво. Съгледвачи на коне охраняваха пътищата, а в небето патрулираха цепелини — всичко това, защото се бе държал като разглезено момченце.