Но Волгер бе прав поне за едно нещо.
Принц Александър фон Хохенберг не бе забравен.
— Не можем да ги заобиколим — прецени Алек. — Затова ще минем през тях.
Клоп поклати глава.
— Разработен е за сериозни гонки, млади господарю. Големите оръжия са в предните кули — може да стреля, без да се налага да се обръща.
— Не казах, че ще се бием — отговори Алек. Клоп и Волгер се вторачиха в него и той се зачуди какво толкова не схващат. Въздъхна. — Някой от вас беше ли пътувал през нощта със самоход, преди да започне всичко това?
Клоп сви рамене.
— Прекалено е рисковано. По време на Балканските войни всички битки със самоходи се водеха на дневна светлина.
— Именно — отвърна Алек. — Но ние прекосихме цяла Австрия в мрака. Усвоили сме едно умение, което никой дори не смее да опита.
— Вие усвоихте нощното управление — каза Клоп. — Старите ми очи не могат да се справят с това.
— Глупости, Клоп. Вие все още сте много по-добрият пилот.
Мъжът поклати глава.
— На дневна светлина — може би. Но, ако ще пътуваме в тъмното, вие трябва да сте зад руля.
Алек се намръщи. През целия този месец беше предполагал, че старият Клоп му позволява да пилотира заради практиката. Идеята, че е надминал своя стар преподавател по механика, беше обезпокоителна.
— Сигурен ли сте?
— Както никога досега — отвърна Клоп, потупвайки Алек по гърба. — Какво ще кажете, графе? Обучили сме нашия млад Моцарт достатъчно добре за нощно пилотиране. Можем и да го подложим на едно изпитание!
Запалиха двигателите веднага след залез-слънце.
Последните лъчи все още хвърляха перлени отблясъци върху заснежените върхове в далечината. Но от планините падаха дълги сенки, които потапяха прохода в мрак.
Ръката на Алек се придвижи към лостовете…
Внезапно два лъча от фрегатата пронизаха тъмнината. Плъзнаха се по замръкналата шир — ярки ножове, които разрязваха нощта на парчета.
Ръцете му се дръпнаха от контролното табло.
— Знаят, че сме тук.
— Глупости, млади господарю — каза Клоп. — Разбрали са, че се движим нощем. Но само два прожектора не могат да покрият цялата граница.
Алек се поколеба. От край време се носеха слухове за немските тайни оръжия — подслушвателни устройства или машини, които прозираха през мъгла и мрак чрез радио вълни.
— Ами ако имат нещо повече от светлини?
— Тогава ще импровизираме — усмихна се Клоп.
Алек внимателно наблюдаваше светлините. Не откри някаква схема в движението им през долината. Щеше да е истински късмет да останат под прикритие, а това не беше добро решение. Целият план бе негова идея — всеки провал щеше да е само негова отговорност.
С усилие прогони тази мисъл, припомняйки си любимата на баща му мисъл на поета Гьоте — Безбройни са опасностите на живота, ала сред тях се крие сигурността.
Истинската опасност се криеше тук в Австрия. Ако се опитаха да избегнат каквито и да било рискове, щяха да ги открият рано или късно. Постави отново ръце върху контролните лостове.
— Готови ли сте? — попита.
— Когато решите, Алек. — Граф Волгер се набра нагоре през люка и постави краката си на облегалката на пилотското място. Носовете на ботушите му потупаха Алек по раменете — и по двете едновременно, което беше сигнал да потегли.
Алек стисна контролните лостове и направи първата крачка.
Ботушът на Волгер силно притисна лявото му рамо и Алек насочи самохода на ляво. Беше дразнещо да го направляват така, като кукла на конци, но графът имаше по-добра видимост отгоре.
— Сега по-леко — намеси се Клоп, когато самоходът се наведе напред. Пътят ги водеше по стръмно надолнище към дългата и тясна долина, охранявана от Херкулес. — Малки стъпки.
Алек кимна, а хватът му се стегна, когато самоходът поднесе леко по наклона.
— Пуснете задната котва, Хофман — нареди Клоп по интеркома.
Зад тях се чу тракането на развиваща се котва.
Алек почувства опъването на котвата, докато тя се врязваше в корените и ниската растителност, влачена от самохода като детска играчка.
— Знам, че е неприятно — каза Клоп. — Но така няма да се преобърнем, ако паднем.
— Няма да падна — отвърна Алек, а ръцете му здраво стискаха лостовете. Двигателите бяха на четвърт от мощността си и масивните крака се движеха бавно — сякаш крачеше из гъст сироп.
Луната тъкмо бе започнала да се издига и Алек не виждаше през визьора нищо, освен черна плетеница от клони. Ботушите на Волгер го насочваха наляво и надясно без някаква ясна схема, а краката на самохода се оплитаха в корени и ниски храсти. Беше като да те водят с превръзка на очите и на бос крак, през стая покрита с капани за мишки.