След като затвориха визьора, прелетя поредната ракета — също червена, която изпусна Бурехода на косъм.
Волгер започна да стреля с една от картечниците, изпълвайки кабината с рева на откосите и с още повече дим. Гилзите тракаха по металния под и се търкаляха насам-натам под краката им, докато самоходът крачеше тежко нагоре.
Профуча още една червена ракета, разнасяйки пушек и искри. Очите на Алек смъдяха, а погледът му се замъгли от сълзи.
— Ото, поемете руля!
Клоп сграбчи лостовете, а Алек затърси опипом манерката си. Изля я върху лицето си, измивайки дима от очите си.
Кабината се разтресе от дрънченето на метал.
— Ударихме ли се в нещо? — попита Алек, примигвайки, за да махне водата от очите си.
Клоп поклати глава.
— Едва ли. Навън е достатъчно светло!
Алек се намръщи, чувствайки тътена на машината под себе си. Крачките на самохода бяха стабилни и равномерни по склона, а измервателните уреди показваха нормални нива на всички елементи.
С изключение на едно нещо — температурата на задното гърне бе скочила внезапно.
Алек се изправи и отвори горния люк.
— Алек! — викна Волгер, загърбвайки картечницата. — Какво правите?
— Нещо не е наред — отвърна той и се издърпа нагоре.
Свежият въздух го лъхна в лицето, а незаглушеният рев на двигателите изпълни ушите му. Започна да оглежда гората, привел ниско глава.
Нищо. Само дървета и храсти. Къде бяха изчезнали съгледвачите?
После Алек забеляза един в далечината, който се отдалечаваше от тях с максимална скорост.
— Какво по…? — започна, а после забеляза червеникавия отблясък, който идваше от задната част на машината при ауспусите. Издърпа се още малко нагоре и видя какво е.
Една съскаща бучка фосфор се бе залепила за обшивката на двигателите. Все още гореше и изпускаше дим във въздуха. Алек надигна очи и забеляза червения стълб, който се издигаше нагоре към озареното небе.
— Дотук беше с приказките за това да ме хванат жив — измърмори той и се пусна обратно през люка.
Граф Волгер го изгледа.
— Радвам се да видя, че сте възстановили…
— Клоп! — извика Алек. — Ход на зигзаг!
Учителят се поколеба, после започна да насочва Бурехода измежду дърветата.
— По-резки завои, човече! Последната ракета ни е уцелила. Закрепила се е за бронята като топка кал и изпраща нагоре димни сигнали! — Останалите се вторачиха в него, а Алек извика: — Съгледвачите си плюят на петите колкото им сила държи!
Лицето на Клоп най-после се озари в разбиране. Насочи самохода наляво за няколко дълги крачки, после обратно на дясно.
Затова и фрегатата не беше стреляла още. Артилеристите чакаха мишената да бъде маркирана и съгледвачите да се покрият. Но сега Буреходът бе на мушка.
Алек погледна към показателите на задното гърне — все още бе горещо. Колоната червен дим все още се издигаше над дърветата.
Обърна се към Клоп.
— Има ли някакъв начин да го изгасим?
— Фосфорът ли? Водата няма да свърши работа, а и ще прогори всичко, с което се опитаме да го задушим. Ще трябва да изчакаме да изгори до край.
— Колко време ще отнеме?
— Може и половин час — каза Клоп. — Което е абсолютно достатъчно да…
В далечината се чу тътен.
Алек извика, но Клоп вече завърташе лостовете, рязко обръщайки самохода. Машината премаза група фиданки, а Алек сграбчи ремъците, подхлъзвайки се на гилзите, които се търкаляха на металния под.
Тогава Буреходът се разлюля от страховит гърмеж. Звукът разтърси Алек до мозъка на костите му, а светът внезапно се наклони. Висеше на ремъците, а краката му се люлееха във въздуха.
Ръцете на Клоп не се отделиха от контролните лостове и самоходът някак успя да се изправи на крака. Рязко зави, избягвайки на косъм един бук. Тежки клони се удряха в корпуса и запращаха експлозии от листа през наполовина отворения визьор.
— Колко време имаме до следващия залп? — гласът на Волгер беше сух.
— Около четиридесет секунди — отвърна Клоп.
— Трябва да махнем тази ракета! — викна Алек. — Само ми дайте нещо, с което да я избутам!
Волгер поклати глава.
— Прекалено опасно е, Ваше височество.
На Алек му се наложи да потисне истеричния смях, който напираше отвътре и отвори със замах вратата на пилотския склад.
— Опасно ли, Волгер? В сравнение с това да се оставим да ни разкъсат на парчета?
— Тогава аз ще го направя — заяви графът.
Ръката на Алек се сключи върху един меч, който никога до този момент не бе виждал. Издърпа го от склада — стара кавалерийска сабя, много по-тежка от мечовете, с които се бе фехтувал — идеален за целта му.