Оръдията на фрегатата прогърмяха отново, но снарядите паднаха някъде далеч зад тях и почти не повлияха на решителния ход на Бурехода. Немците все още обстрелваха меча на баща му.
Алек се усмихна — дотук беше легендата за тайните оръжия.
Позволи си да затвори очи. След месец бягство, най-после можеше да си почине малко. Може би животът му отново щеше да добие смисъл, когато Буреходът стигнеше до сигурността.
Повече никакви изненади — поне за кратко.
Деветнадесет
— Бих разгледала пчелите ви, господин Шарп.
Дерин вдигна уморен поглед от скицника и остави молива. Последното дежурство за деня току-що бе приключило — четири неспокойни часа, през които трябваше да държи очите си отворени за немски самолети, ала д-р Барлоу май никога не спеше. Изглеждаше спретната в пътния си шлифер и бомбе, а Таса подскачаше покрай нея, винаги готов да изучава кораба.
— Пчелите ми ли, госпожо?
— Не се превземайте, господин Шарп. Разбирате, че имах предвид пчелните колонии на Левиатан. Винаги ли рисувате, докато се бръснете?
Дерин хвърли поглед към бръснача в чашата и се сети, че половината й лице е в пяна за бръснене. Беше чакала някой да мине покрай отворената каюта и да стане свидетел на малката измама. Ала само след минути се беше отказала да чупи стойки пред огледалото. Дори прекопирането на скиците от учебника по въздухоплаване в главата за топлинните инверсии беше по-интересно от това да се преструва, че се бръсне.
Избърса лицето си с кърпа.
— Това е животът на кадета, госпожо. Все учиш… и развеждаш гостуващи учени, разбира се.
— Разбира се — сладко каза д-р Барлоу. За двата си дни на борда беше обиколила почти всеки сантиметър от кораба, влачейки Нюкърк и Дерин от палуба на палуба, до горната част, та дори до колонията Хъкслита във вътрешностите на кита. Но нямаше начин да избягат от това задължение. Заради тежестта на тилацина-любимец на д-р Барлоу, всичките й тоалети и мистериозния товар в машинното отделение, на борда бяха останали само двама кадети.
Дерин чувстваше липсата на останалите, дори и само, за да има с кого да сподели работата по разчитането на данните за височината и по храненето на флашетните прилепи. Единственото хубаво нещо, освен отсъствието на онзи нехранимайко Фицрой, беше, че Дерин и Нюкърк вече имаха отделни каюти. Не, че проучванията на д-р Барлоу им позволяваха да се радват на лично пространство.
— Хайде, Таса — измърмори Дерин, поемайки каишката на животинчето, докато се измъкваше в коридора.
Поведе д-р Барлоу нагоре по стълбите на кърмата към горната палуба на гондолата. Отговорниците по такелажа и по платната спяха тук горе, въпреки че Дерин не можеше да си представи как успяваха. Стомашният канал на въздушния звяр изпълваше въздуха с миризмата на развален лук и кравешки газове.
Членовете на екипажа, които не бяха на дежурство лежаха в хамаците си, окачени от двете страни на коридора, а някои се бяха сгушили с водородните си хрътки, за да се топлят. Корабът летеше на височина от осем хиляди фута — предполагаха, че това бе прекалено голяма височина за немските самолети, които ги преследваха ежедневно, а въздухът тук беше студен като в хладилник.
Никой не обърна внимание на д-р Барлоу, нито на тилацина, докато минаваха оттам. Офицерите бяха обявили, че всеки, който се оплаче заради пътника от женски пол, ще бъде наказан. Не беше момент за морски суеверия, в крайна сметка. Германия беше обявила война на Франция на предния ден и през деня се беше насочила към Белгия. Слуховете твърдяха, че Великобритания е следващата по ред, освен ако кайзерът не прекрати цялата лудост до полунощ.
Което никой не смяташе за особено вероятно.
При люка, водещ към вътрешностите на кораба, Дерин взе Таса на ръце и се изкатери нагоре и навън. В студената, тясна пролука между въздушния звяр и гондолата, коремните камуфлажни клетки блестяха с матов сребрист оттенък, отразявайки цвета на снежните върхове долу, осветени от луната. Швейцарските Алпи се издигаха под тях. По преценка на Дерин, Левиатан беше на една трета от пътя към Османската империя.
Таса се измъкна от ръцете й, нетърпелив да проучи странната смесица от миризми — на тор от стомашния канал, на горчив бадем от изтичащия водород и солената миризма от кожата на въздушния звяр.
Дерин последва животинчето към вътрешността, а после клекна и подаде ръка на д-р Барлоу. Спряха за миг в топлия мрак, докато очите им свикваха с мъждивото зелено блещукане на червейчетата.