— Ще се възползвам от възможността да ви напомня да не пушите, докторе.
— Много смешно, господин Шарп.
Дерин се ухили и почеса Таса по главата. Откритият огън беше забранен на Левиатан. Кибритът и огнестрелните оръжия се държаха под ключ, а ботушите на всички имаха гумени подметки, за да се избегнат искри статично електричество. Въпреки това, според правилника екипажът трябваше да напомня на пътниците за забраната във всеки един момент, в който преценеше, че е необходимо.
Дори това да бяха важни клечки-учени — а да им се напомня непрекъснато очевидното понякога ги вбесяваше.
Докато вървеше напред, Таса се приведе към земята, винаги леко нервен, когато се намираше във вътрешността на кита. Пътеката под тях беше алуминиева, но стените на стомашния канал бяха живи — топли и пулсиращи, докато храносмилаха, осветени от светлочервен. Водородните мехури над тях бяха издути и прозрачни, а целият кораб се издуваше от редкия въздух на тази голяма височина.
С приближаването към носа на кораба се усилваше и жужащият звук — милиони малки крилца разбиваха въздуха, изсушавайки нектара, събран за деня над Франция. Малко по-натам по пътеката стените вече бяха покрити с гъмжило пчели. Малките им обли телца бръмчаха около главата на Дерин и се удряха леко в лицето и в ръцете й. Таса изсъска тихо и се притисна по-силно към краката й.
Дерин разбираше защо е нервен тилацинът. Когато тя самата бе видяла кошерите за пръв път, беше предположила, че това са оръжия — като атакуващите ястреби или флашетните прилепи. Но пчелите на Левиатан дори нямаха жила. Както обичаше да казва главният учен-инженер на кораба, те бяха просто начин за зареждане на гориво от природата.
През лятото, полята под въздушния звяр бяха пълни с цветя, а всяко цвете съдържаше малка капка нектар. Пчелите събираха нектара и го превръщаха в мед, а после бактериите във вътрешностите на кораба поглъщаха меда и отделяха водород под формата на газове. Беше съвсем стандартна стратегия на учените — няма смисъл от създаването на нова схема, ако можеш да заемеш вече отработена до най-дребните детайли от еволюцията система.
Една пчеличка се спря любопитно пред лицето на Дерин. Тялото й бе мъхесто и жълто, задната част — лъщяща и черна, като лачени обувки, а крилцата — истинска мъглявина. Дерин присви очи, за да я разгледа и да я запомни — щеше да я скицира по-късно.
— Привет, дребосъче.
— Казахте ли нещо, господин Шарп?
Дерин прогони с жест любопитната пчела и се обърна.
— Искате ли да видите нещо по-специално, госпожо?
Д-р Барлоу подпъхваше черен воал под бомбето си, като учен по време на погребение.
— Дядо ми изработи един от тези видове. Бих желала да вкуся работата му.
Дядо ли? Доктор Барлоу явно бе дори по-млада, отколкото изглеждаше.
— Май сте изненадан, господин Шарп. Медът е ядлив, нали?
— Тъй вярно, мадам. Господин Ригби кара всички нас — кадетите, да го опитваме. — Фицрой беше спретнал малко представление, сбръчквайки отвратено лице, а Нюкърк изглеждаше готов да си избълва вътрешностите. Но вкусът беше добър — като на натурален мед, наистина.
Дерин извади ножа си и протегна ръка към огромното пространство, покрито от пчелната пита с шестоъгълни формички, събирайки малко мед върху острието. Предложи ножа на д-р Барлоу, която топна върха на пръста си и го поднесе към устата си под воала.
— Хмм. Също като мед.
— Вода, основно — обясни Дерин. — С няколко пръски въглерод за вкус.
Д-р Барлоу кимна.
— Много точен анализ, господин Шарп. Но виждам, че се мръщите.
— Простете, госпожо. Но не споменахте ли, че дядо ви е бил Дарвинист? Трябва да е бил сред първите.
Д-р Барлоу се усмихна.
— Така беше, действително. И беше много запален по пчелите, особено за това как свързват котките с детелината.
— Котките ли, госпожо?
— Да, и детелината. Беше забелязал, че червените цветове на детелината отрупват полетата в близост до градовете, но в дивата природа почти липсват. — Д-р Барлоу прокара пръст по острието на ножа за още едно вкусване. — Виждате ли, в Англия повечето котки живеят в градовете, а котките ядат мишки. Същите тези мишки, господин Шарп, нападат пчелните гнезда, за да вземат меда им. А червената детелина не може да расте, ако пчелите не я опрашват. Следите ли мисълта ми?
Дерин надигна вежда.
— Ами, не съм съвсем сигурен, госпожо.
— Но всичко е толкова просто. Близо до градовете има повече котки, по-малко мишки, а следователно повече пчели — в резултат на което има повече цъфнали детелини. Дядо ми беше много наблюдателен за подобни мрежи от зависимости. Отново се мръщите, господин Шарп.