Тя също се издърпа в топлата кухина. Беше пълна с изпражнения на прилепи и стари флашети, но поне имаше много места, където да се хване.
— Радвам се, че успяхте да се присъедините към нас, господин Шарп — каза Нюкърк, нахилен като малоумник. — Това е жестоко, нали?
Дерин се намръщи.
— Кога стана толкова смел?
Преди да успее да отговори светът отново се преобърна под тях.
— Изгубихме един двигател — съобщи г-н Ригби.
Дерин затвори очи, заслушана в пулса на кораба. Чуваше се едва, едва. Летеше под странен ъгъл, а въздушният поток около тях беше турбулентен.
Самолетите на Машинистите все още ревяха нейде из мрака — бяха два, ако можеше да се съди по звука, а в светлините на прожекторите като че не бяха останали прилепи. Зверчетата летяха пръснати безразборно из нощното небе — бяха прекалено стреснати от стрелбата и сблъсъците, за да се престроят отново.
— Трябват ни още прилепи във въздуха! — извика г-н Ригби и бързо отвърза въжето от колана си, заменяйки въжето, което свързваше Дерин и Нюкърк с петдесет фута връв.
— Под нас има голяма кухина с гнезда, Шарп. Спусни се долу и виж дали няма успееш да подплашиш още някой друг дребосък. — Връчи й своята торба с храна. — Увери се, че зверчетата са напълнили търбусите, преди да ги пуснеш да хвръкнат.
— Ами аз? — оплака се Нюкърк. На него битката изглежда му се отразяваше добре, но на Дерин само й се гадеше от всичко това.
— Когато ти намеря по-дълго осигурително въже — отвърна Ригби, все още разплитайки своите върви. — Не ми допада идеята да изгубя и последните си двама кадети.
Дерин прекрачи ръба на кухината, като се опиваше да не гледа към планинските върхове, които протягаха снаги към тях. Дали корабът не беше изгубил прекалено много водород, за да остане на нужната височина?
С усилие изхвърли тези мисли от главата си и внимателно се спусна към тъмната цепнатина в кожата на въздушния звяр. Ревът на машинистки двигател се усилваше в ушите й, но не посмя да отклони поглед от краката и ръцете си.
Само още няколко метра…
Зад гърба й изригна стрелба и тя се притисна плътно към Левиатан, затваряйки очи и шепнейки:
— Не се бой, зверче. Аз ще им дам да се разберат на тези нещастници вместо теб.
Светлини пробягаха по затворените й клепачи и машината се отдалечи, оставяйки след себе си неприятната миризма на бензинови пари, смесени с протекъл водород.
Дерин се остави да пропадне и така мина последните няколко фута, като ботушите й едва докосваха ръба на кухината. Хвана се здраво за въжето и се залюля навътре, приземявайки се на коленете си.
Кухината беше празна. Нямаше и един прилеп, който да полети.
— Дявол да го вземе — тихо изруга Дерин.
Подът под нея се люлееше, тя се обърна и погледна отново навън. Хоризонтът се наклони. После изчезнаха планините и на тяхно място дойде студено и обсипано със звезди небе… Левиатан пак се изкачваше!
С набиране се измъкна от кухината. Склонът, по който се бе спуснала, бе почти равен сега, когато корабът отново набираше височина. Ригби и Нюкърк бяха на открито, а седалките им бяха вързани една към друга с дълго въже.
— Нямаме късмет, сър — извика тя. — Мисля, че всички са отлетели!
— Тогава да вървим, момчета. — Г-н Ригби се обърна и започна да се изкачва обратно към гръбнака.
— Да се махаме от носа, преди да се гмурне отново надолу.
Тримата се разпръснаха по пълната дължина на въжетата си, разгонвайки по пътя си и последните прилепи останали върху кораба. Дерин се катереше възможно най-бързо. Сега, когато звярът се извърташе и обръщаше постоянно, вече не й се струваше така страхотно да се намира върху горната част.
Последните два самолета все още дебнеха в далечината и Дерин се чудеше какво чакат. Няколко артилерийски ястреба бяха във въздуха, но мрежите им бяха съсипани. Само лъчът от прожектора все още светеше, а екипажът се опитваше да събере флашетните прилепи в едно ято.
Горе на гръбнака нещата се бяха влошили. Екип по ремонтите изтегляше въздушното оръдие от предната част на кораба. Навсякъде имаше ранени, а хрътките бяха станали раздразнителни от миризмата на толкова много водородни течове. Огромната сбруя на кита беше надупчена от куршуми.
Дерин коленичи до един ранен мъж, които стискаше с ръка каишката на една водородна хрътка. Зверчето заскимтя срещу нея, отделяйки очи от бледото лице на господаря си. Дерин погледна по-отблизо. Човекът бе мъртъв.
Дерин почувства, че започва да трепери, но не знаеше дали от студ или заради шока от неочакваната битка. Беше прекарала на борда само месец, но чувството бе сякаш наблюдава как семейството й умира, а домът й гори пред очите й.