— Да, чудно семейство — промълви той горчиво. — Лишиха ме от рожденото ми право от самото начало. А преди пет седмици прачичо ми поръча убийството на родителите ми.
— Не можем да сме сигурни, че императорът стои зад това. А колкото до вас… — графът замълча.
— Какво има, Волгер? — Алек никак не се чувстваше в настроение за мистерии и загадки. — Обещахте да ми разкажете всичките си тайни, когато стигнем Швейцария.
— Така е, но не мислех, че ще успеем — тихо каза Волгер. — И все пак, предполагам, че е време да узнаете истината. Последвайте ме.
Алек хвърли един поглед на останалите мъже, които усилено разтоварваха самохода в мрака. Очевидно тайната не беше за ушите на всички.
Последва Волгер по едно каменно стълбище, което се виеше покрай вътрешната стена и водеше към единствената кула на замъка. Кулата имаше обикновен заоблен парапет, издаден над скалата, по-нисък от покрива на конюшните, но с добър изглед върху долината.
Сега разбираше защо Волгер и баща му бяха избрали това място. Петима души и един Буреход можеха да го защитават срещу малка армия, ако някой изобщо успееше да ги открие там. Леденият вятър вече навяваше снежен прах върху гигантските стъпки на самохода и постепенно изтриваше всичко, което можеше да издаде, че са тук.
Волгер насочи поглед към ледника с ръце дълбоко потънали в джоба.
— Ще позволите ли да бъда откровен?
Алек се засмя.
— Чувствайте се освободен от обичайната си тактичност.
— Така и ще направя — отвърна Волгер. — Когато баща ви реши да се ожени за Софи, аз бях от онези, които се опитаха да го разубедят.
— Значи трябва да съм благодарен за съществуването си на липсата ви на убедителност.
— Няма защо. — Волгер се поклони официално. — Но трябва да разберете, Алек, ние просто се опитвахме да предотвратим разрива между баща ви и чичо му. Наследникът на една империя не може просто да се ожени за онази, която му харесва. Баща ви очевидно нямаше намерение да ни послуша и затова най-доброто нещо, което можехме да направим, бе компромисът — неофициален брак.
— Много любезен начин да го наречете. — Официалният термин бе морганатичен брак, което винаги му бе звучало като някаква болест.
— Но винаги има начин да се уредят подобни договорни отношения — продължи Волгер.
Алек кимна бавно и си припомни обещанията на родителите си.
— Татко винаги казваше, че Франц Йозеф ще се предаде в крайна сметка. Явно не е осъзнавал колко много императорът мразеше майка ми.
— Не разбираше, наистина. Но баща ви осъзнаваше нещо много по-важно, а то беше, че един обикновен император няма последната дума по тези въпроси.
Алек погледна към Волгер.
— Какво искате да кажете?
— По време на онова пътуване преди две лета ние не просто обикаляхме стари замъци. Отидохме в Рим.
— Нарочно ли говорите така объркано, графе?
— Забравяте ли фамилната си история, Алек? Преди съществуването на Австро-Унгария, кои са били Хапсбургите?
— Владетелите на Свещената Римска империя — издекламира послушно Алек. — От 1452-ра до 1806-та. Но какво общо има това с родителите ми?
— Кой е коронясвал императорите на Свещения Рим? Чие слово ги е превръщало в кралски особи?
Алек присви очи.
— Да не би да ми казвате, графе, че сте се срещнали с Папата?
— Баща ви се срещна с него. — Волгер извади един кожен калъф за свитък от джоба на кожуха си. — Резултатът бе това разрешение — узаконяване на брака на родителите ви. Само при едно условие — ако баща ви запази това в тайна до смъртта на стария император.
Алек се вторачи в калъфа. Кожата бе красиво обработена, украсена с кръстосаните ключове на папския печат. Но дори и така изглеждаше прекалено малък, за да може да предизвика толкова големи промени.
— Сигурно се шегувате.
— Подписан е пред свидетели и е подпечатан с олово. С волята на небесата този документ ви посочва за наследник на баща ви. — Волгер се усмихна. — Доста по-впечатляващо от няколко златни кюлчета, нали?
— Един документ ми дава цяла империя? Не ви вярвам.
— Можете да го прочетете, ако желаете. В крайна сметка латинският ви е по-добър от моя.
Алек се извърна, стиснал здраво парапета. Едно остро ръбче от счупен камък се впи в пръстите му. Изведнъж стана прекалено трудно да диша.
— Но… всичко това се е случило преди две години? Защо татко не ми каза нищо?
Волгер изсумтя.
— Александър, не поверявате най-голямата тайна на империята на едно нищо и никакво момче.
Нищо и никакво момче… Лунната светлина върху снега внезапно стана прекалено ярка и Алек стисна очи, чувствайки как нишката на целия му живот се разплита вътре в него. Винаги бе неканен гост в собствения си дом, а баща му не беше в състояние да му остави каквото и да било; далечните му роднини мечтаеха никога да не се бе раждал. Дори майка му — самата тя бе причината за всичко това. Тя му бе коствала цяла империя и някъде много дълбоко този факт винаги бе стоял помежду им.