Как бе възможно адът, който бе определял целия му живот досега, да изчезне така внезапно?
Отговорът бе, че не бе изчезнал. Празнината все още, го изпълваше.
— Прекалено късно е — рече. — Родителите ми са мъртви.
— Което ви нарежда като пръв претендент за трона. — Графът вдигна рамене. — Прачичо ви може би не знае за наличието на това писмо, но това не променя закона.
— Никой не знае за него! — извика Алек.
— Искрено ми се иска да беше така. Но вие сам видяхте колко целенасочено ни преследваха. Германците трябва да са разбрали някак. — Графът бавно поклати глава. — Предполагам, че Рим е пълен с шпиони.
Алек взе калъфа и сви юмрук около него.
— Значи това ще да е причината за това, че родителите ми бяха… — За миг му се прищя да го хвърли от бойниците.
— Това не е вярно, Алек. Баща ви бе убит, защото бе човек на мира, а германците искаха война. Вие просто сте последица, за която трябва да се погрижат.
Алек си пое дълбоко въздух, опитвайки се да се вмести някак в тази нова реалност. Всичко, което се бе случило през последните две години — всички планове на баща му, трябваше да се преразгледат през призмата на това.
Странно, но най-много го тревожеше една съвсем дребна подробност.
— През цялото това време, Волгер, вие се държахте с мен като с…
— Със сина на една придворна дама? — усмихна се Волгер. — Необходимата заблуда.
— Моите поздравления — отвърна Алек с бавен и равен тон. — Бяхте много убедителен.
— Аз съм ваш покорен слуга — Волгер пое ръката на Алек в своите и се поклони. — А вие доказахте, че сте достоен за името на баща си.
Алек се отдръпна.
— И какво ще правим с това… парче хартия? Как ще уведомим за това хората?
— Няма да ги уведомяваме — отвърна Волгер. — Ще спазим обещанието на баща ви и няма да кажем нищо, докато не почине императорът. Той е възрастен човек, Алек.
— Но докато ние се крием, войната продължава.
— Боя се, че е така.
Алек се извърна. Мразовитият вятър все още духаше в лицето му, но той едва го усещаше. Беше прекарал целия си живот в мечти за империя, но никога не бе осъзнавал, че цената за това може да е толкова висока. Не само родителите му, а и самата война.
Спомни си войника, който беше убил. През следващите години щеше да има още хиляди убити — десетки хиляди. А той нямаше да може да стори нищо, освен да се крие тук в снега, стиснал парченце хартия.
Тази мразовита пустош бе неговото царство сега.
— Алек — повика го меко Волгер, хващайки ръката му. — Чуйте…
— Мисля, че чух достатъчно за една вечер, графе.
— Не, чуйте. Чувате ли това?
Алек се вторачи в мъжа, после въздъхна и отново затвори очи. Чуваше се как Бауер цепи дърва, чуваше се воят на вятъра, пукането на металните части на Бурехода, които се охлаждаха след прехода. И някъде на ръба на тази картина… тътенът на двигатели.
Ококори очи.
— Самолети?
Волгер поклати глава.
— Не и на тази височина. — Наведе се над парапета и огледа долината, докато си мърмореше под нос. — Не може да са ни проследили. Просто не е възможно.
Но Алек бе сигурен, че звукът идва от въздуха. Присви очи срещу ледения вятър, докато най-после не забеляза нещо, което приемаше все по-ясни форми в лунното небе. Но онова, което виждаше, нямаше никакъв смисъл.
Беше огромно — като дредноут, носещ се във въздуха.
Двадесет и две
— Това е цепелин! — извика Алек. — Открили са ни!
Графът погледна нагоре.
— Въздухоплавателен съд е, няма съмнение. Но никак не ми звучи като цепелин.
Алек се намръщи, заслушан напрегнато. Други шумове — колебливи и нелепи, се дочуваха над далечния тътен на двигателите — писъци, свирки, цвърчене — като менажерия, пусната на свобода.
На кораба му липсваше и симетрията на цепелина — предната част бе доста по-голяма от задната, а повърхността бе неравна и нашарена в различни цветове. Облаци от малки крилати форми пърхаха около него, а кожата му светеше с неземно зеленикаво сияние.
И тогава Алек забеляза грамадните очи…