— Най-вероятно ще поправят безбожното създание — каза Волгер на стълбището. — И ще ни оставят тук, без да се замислят много.
— Несъмнено.
Докато пресичаха двора, Волгер внезапно спря Алек с болезнено изражение на лицето.
— Щяхме да им помогнем, ако можехме. Но тази война ще превърне целия континент в развалини. Разбирате това, нали?
Алек кимна и поведе графа към голяма зала на замъка, където Бауер струпваше дърва в камината. Като видя храната подготвена за готвене, Волгер въздъхна уморено и съобщи на останалите мъже за падналия въздухоплавателен съд — още седмица без огън и дълги, мразовити дежурства на стража всяка нощ.
Но храната в замъка, дори и студена, беше удоволствие след всички онези забъркани на крак в долната част на Бурехода закуски. Складовете криеха късчета разкош, какъвто не бяха вкусвали от седмици — пушена риба за вечеря, сушени плодове и компот от праскови за десерт. Виното беше отлично и когато Алек предложи да поеме първата смяна, останалите вдигнаха продължителен тост в негова чест.
Никой не повдигна и дума да спасят хората от кораба. Може би останалите трима смятаха, че чудовищното създание ще полети отново. Не бяха видели дупките от куршуми по фланга, нито пък мъжете, които висяха ранени и бездиханни по такелажа. Говореха като войници, обсъждайки как да защитят замъка от въздушна атака. Бауер и Клоп спореха дали оръдието на Бурехода ще може да се насочи достатъчно нависоко, че да уцели самолет.
Алек слушаше и наблюдаваше. Беше спал почти през целия ден и бе поел управлението едва след залез-слънце, когато очите на Клоп вече се предаваха. Дори нямаше полунощ, а щеше да се зазори още преди да почувства нуждата за сън. Само че другите бяха изтощени от цял ден пътуване и от смразяващия студ.
Щом заспаха, Алек тихичко се качи до парапета на кулата.
Корабът лежеше като мрачна купчина върху безизразната белота на ледника. Сега изглеждаше по-малък, сякаш бавно се свиваше. Не се виждаха огньове или лампи, само зеленото сияние, което бе забелязал по-рано. Миниатюрни светли петънца се движеха по останките, като зелени светулки, летящи около огромните рани на гиганта.
Алек потрепери. Беше чувал ужасни истории за Дарвинистките създания — неестествени комбинации между тигри и вълци, митични чудовища, говорещи и дори разумни като хората животни, които обаче нямаха души. Бяха му разказвали, че след създаването на тези безбожни творения, духовете на демони завладявали телата им — чистото зло от плът и кръв.
Разбира се, бяха го учили и на това, че императорът е мъдър и добър, че австрийският народ го обича и че германците са техни съюзници.
Алек се спусна по стълбите на кулата и на пръсти мина покрай спящите мъже към складовете. Лесно откри медицинските комплекти — осем торбички, отбелязани с червени кръстове. Взе три, но реши да не се товари с храна. Това можеше да стане и по-късно, ако корабът наистина бе лошо ранен.
Преоблече се в селските си дрехи, отказа се от кожусите си и избра най-парцаливото кожено палто, което успя да намери. От оръжейната стая взе автоматичен пистолет Щаер и два пълнителя с по осем куршума. Не беше точно оръжието, което ще носи един швейцарски селянин, но Волгер беше прав за едно нещо — все пак бяха във война, а Дарвинистите бяха техни врагове.
Най-накрая избра чифт снегоходки. Алек не беше сигурен как точно щяха да му помогнат тези джунджурии, но Клоп се беше зарадвал, когато ги бе видял — развика се нещо за планинските походи по време на Балканските войни.
Желязното резе на портата се плъзна тихо настрани, а огромната врата се отвори широко само с леко побутване. Беше толкова просто да се измъкне навън, хвърляйки на вятъра цялата извоювана с толкова труд безопасност. Със сигурност му се струваше по-благородно от това да се крие вътре, в очакване да наследи империята.
След половин километър сред снега, Алек осъзна, че най-после бе успял да се измъкне под носа на стария си преподавател по фехтовка.
* * *
Снегоходките изглеждаха нелепо, като тенис ракети прикрепени за ботушите му. Но пък вършеха работа и предпазваха краката му от затъване през крехката коричка в дълбокия сняг отдолу. Дългите му плъзгащи се стъпки бързо го отвеждаха по стъпките на Бурехода, докато не се отдалечи дотолкова, че следите му вече не се виждаха от стените на замъка.
Беше леко да се движи по гладкия ледник и след час вече бе достатъчно близо, за да чува виковете на Дарвинистите, докато работеха по ранения си кораб. Изкачи се по ръба на равнината, докато не стигна до една издатина с изглед към огромния силует на леда.