Алек надигна отново вежда и се зачуди дали момчето винаги си говореше така или просто още не бе дошло на себе си, от катастрофата. Дори облян в кръв и покрит с рани, имаше странно наперено излъчване, сякаш се разбиваше с гигантски кораби всеки ден.
— Да — рече Алек. — Замръзналият ти задник щеше да е неприятен инцидент.
Момчето се усмихна.
— Ще помогнеш ли?
Хванаха се за ръце и се издърпаха заедно нагоре, като момчето все още не можеше да се държи съвсем добре на краката си. Ала, когато се закрепи, се поклони триумфално, издърпа ръкавицата си и протегна ръка.
— Кадет Дилан Шарп, на вашите услуги.
Двадесет и три
Дерин изчака странното швейцарче да отвърне на жеста й. След миг колебание той най-после протегна ръка.
— Казвам се Алек — рече. — Приятно ми е да се запознаем.
Дерин се усмихна, въпреки че я болеше главата. Момчето трябва да беше на нейните години, с червеникава коса и остри, красиви черти. Коженото му палто — вероятно страшно модно някога, сега бе пълен парцал. Тъмно зелените му очи се оживяваха от някаква нервност, сякаш бе готов да се обърне и да избяга върху нелепите си обувки.
Много е странно всичко това, помисли си Дерин.
— Сигурен ли си, че всичко е наред? — попита Алек. Английският му беше адски правилен, дори и с машинистки акцент.
— Достатъчно добре — отвърна Дерин. Потропваше с крака и се чудеше кога ще започне да отшумява това замайване. Тиквата й се беше размътила, това беше сигурно. Не можеше да си спомни точния момент на падането, само спускането — вдигналите се облаци сняг, претъркулването на кораба, което заплашваше да я смаже, ако не се изкатери достатъчно бързо…
Дерин погледна надолу към осигурителното си въже — бе разтегнато и оръфано, но все още закрепено за такелажа. Явно звярът я беше теглил със себе си, докато се е плъзгал през снега. Ако се беше търкалял още малко, от нея щеше да е останало само мазно петно под кита.
— Малко ми е замаяно, само толкоз — добави, загледана нагоре в продупчената от куршуми мембрана. Миризмата на горчив бадем от водородните течове изпълваше и без това омаяната й глава. — Но не ми е и наполовина толкова зле, колкото на това зверче тук.
— Да, корабът ви изглежда ужасно — отвърна Алек. Беше се ококорил, сякаш за пръв път виждаше фабрикат през живота си. Може би това обясняваше нервността. — Мислиш ли, че ще успеете да го поправите?
Дерин отстъпи крачка назад, за да огледа по-добре развалината от кораба. Почти никой не работеше по десния борд. Но по гръбнака светлината на лъчовете осветяваше силуетите на мъжете, които се трудеха там. Явно гондолите се бяха извили от другата страна и затова поправките бяха започнали оттам.
Дерин разбираше, че трябва да е там и да им помага, както и да разбере какво се бе случило с Нюкърк и г-н Ригби, но чувстваше ръцете си прекалено слаби, за да се катери. Студът се бе просмукал през костите й, докато бе лежала в безсъзнание.
— В крайна сметка, сигурно да. — Очите й оглеждаха тъмния терен. — Но едва ли ще е много добре да оставаме тук прекалено дълго! Може би твоите съселяни биха могли да ни помогнат?
Момчето леко се изцъкли.
— Селото ми е доста далеч оттук. А и не разбираме нищо от въздухоплавателни съдове.
— Не, разбира се, че не. Но тук май ще има нужда от много работа. Ще ни трябват много въжета, може би и механични части. Страничните двигатели сигурно са на парчета. Вие, швейцарците, сте добри в механиката, нали?
— Боя се, че няма да можем да ви помогнем. — Алек свали няколко кожени торбички от рамото си. — Но мога да ви оставя тези. За ранените.
Подаде торбичките на Дерин. Тя отвори една и надникна вътре — превръзки, ножици, термометър в кожен калъф и дузина малки шишенца. Които и да бяха тези хора на Алек, явно знаеха какво е необходимо за планината.
— Благодаря — каза тя. — Но откъде ги имате?
— Боя се, че трябва да тръгвам. — Момчето направи крачка назад. — Очакват ме да се прибера скоро.
— Чакай, Алек! — извика тя и го накара да подскочи. Живеейки тук, сигурно не бе свикнал с непознати. Но тя не можеше да го остави да се изплъзне така. — Само ми кажи къде се намира селото ти.
— От другата страна на ледника. — Посочи с ръка към хоризонта, без да конкретизира посоката. — Доста далеч.
Дерин се замисли дали не крие нещо. Разбира се, че животът в такава мразовита пустош сигурно ти размътваше разсъдъка. Или пък тези хора бяха някакви престъпници?
— Доста странно място за село — рече тя предпазливо.