— Е, не е някакво голямо село. Само аз… и голямото ми семейство.
Дерин бавно кимна, все още усмихната. Значи сега Алек променяше историята. Та имаше ли село или не?
Той отстъпи отново.
— Виж, наистина не бива да съм толкова далеч от дома. Просто се случи, че се разхождах наоколо и видях как корабът ви се спуска.
— Разхождал си се наоколо? — повтори Дерин. — В скапания сняг? Посред нощ?
— Да. Често се разхождам нощем по ледника.
— С лекарства в чантата?
Алек примигна.
— Е, така стана този път, защото… — последва дълга пауза. — Ами, боя се, че не знам думата на английски.
— Думата за какво?
— Нали казах — не я знам! — Обърна й гръб и започна да се плъзга върху странните си свръхголеми обувки. — Сега трябва да си тръгвам.
Очевидно беше, че историята на Алек е пълна измишльотина. И откъдето и да идваше, офицерите на кораба щяха да искат да разберат това. Тръгна след него, но ботушите й пропаднаха през крехката кора и се напълниха със сняг.
— Скапана работа! — изруга тя и внезапно й се проясни смисълът на странните обувки. — Не си отивай, Алек! Имаме нужда от теб!
Момчето спря с нежелание.
— Виж какво. Ще ви донеса каквото мога, става ли? Но не бива да казваш на никого, че си ме видял. Ако дойдете да търсите семейството ми, няма да свърши добре. Не си падаме по непознати, а и може да е доста опасно.
— Опасно ли? — попита Дерин. Сигурно бяха някакви престъпници — или нещо по-лошо. Постави ръка върху джоба си и опипа свирката си.
— Смъртно опасно — повтори Алек. — Затова трябва да ми обещаеш да не казваш на никого за мен! Разбрахме ли се?
Стоеше там, вперил зелените си очи върху нейните. Дерин задържа дъха си, опитвайки се да удържи на силата на погледа му. Беше като битката с очи преди юмручен бой и предизвика трепет в стомаха й.
— Обещаваш ли? — настоя отново той.
— Не мога да те пусна, Алек — отвърна тя меко.
— Не можеш… какво?
— Трябва да докладвам за теб на офицерите. Ще искат да ти зададат няколко въпроса.
Той се ококори.
— Ще ме разпитвате?
— Съжалявам, Алек. Но сега е пълно с всякакви опасни хора и е мой дълг да съобщя на офицерския състав. — Повдигна торбичките. — Вие сте някакви контрабандисти или нещо такова, нали?
— Контрабандисти! Не ставай смешен — отвърна Алек. — Ние сме съвсем почтени хора!
— Щом сте толкова почтени — каза Дерин, — защо ми ги редиш тези врели-некипели?
— Просто се опитвах да помогна! И не знам какво е това врели-некипели! — избухна момчето и после каза нещо неприятно на немски. Завъртя се на грамадните си обувки и се скри в мрака.
Дерин извади свирката си от джоба. Леденият метал изгори устните й, докато наду няколко бързи поредици — сигналът за появата нарушители разцепи студения въздух.
Напъха обратно свирката в джоба си и закрачи тромаво след него, без да обръща внимание на снега, който се трупаше в ботушите.
— Чакай, Алек! Никой няма да ти причини болка!
Той не отговори, а продължи да се отдалечава. Дерин обаче чу викове зад гърба си и драскането от ноктите на водородните хрътки по такелажа. Животинките скачаха като зайци щом се чуеше сигнал за нарушител отвън.
— Алек, спри! Само искам да поговорим!
Момчето хвърли поглед през рамо, а очите му се разшириха от ужас при вида на хрътките. Нададе уплашен вик и забави бяг, обръщайки се отново с лице към нея.
Дерин тичаше по-силно и се надяваше да изпревари хрътките. Нямаше смисъл животинките да плашат горкия Алек до смърт.
— Само чакай там! — извика тя. — Няма смисъл да…
Гласът й секна щом видя какво държеше в ръката си Алек — черен пистолет — металът проблясваше на лунна светлина.
— Ти откачи ли? — извика тя, вдишвайки горчивия мирис на водорода. Само една искра от изстрела щеше да възпламени въздуха и да превърна кораба в огромна огнена топка.
— Не се приближавай! — кресна Алек. — И извикай тези… неща!
Дерин спря, поглеждайки към хрътките, които се приближаваха към тях по снега.
— Добре, ще ги повикам. Но не си мисли, че ще ме послушат!
Пистолетът се насочи от нея към хрътките и тя забеляза как Алек стиска зъби.
— Недей! — извика. — Ще ни подпалиш!
Ала той вече надигаше ръка и се прицелваше към най-близкото зверче…
Дерин се хвърли напред, покривайки оръжието с тялото си. Един куршум беше нищо в сравнение с огъня. Сграбчи Алек за раменете и го повлече надолу в снега.
Главата й разтроши кората на снега с пукот, което предизвика звезди пред очите й. Алек се приземи върху нея, а дулото на оръжието се заби със сила в ребрата й. Затвори очи в очакване на експлозия от агония и шум.