— Възможно ли е да използвате нов, госпожо? — Дерин бръкна в една от торбичките, които й бе дал Алек. — По случайност ми се намират няколко.
— Намират ви се термометри? — дамата-учен примигна от удивление. — Колко предвидливо от ваша страна, господин Шарп.
— Радвам се, че мога да съм от полза, госпожо. — Дерин подаде термометъра и отвори друга от торбичките. — Има още два, мисля.
Щом Дерин надигна поглед, д-р Барлоу все още се взираше в уреда.
— Редовна практика на Въздушните сили ли е да използва машинистко оборудване, господин Шарп?
Дерин се ококори. Да не се окажеше сега, че тази жена може да чете и мисли?
— Ама вие как…
— Отново подценявате набитото ми око. — Подаде й обратно термометъра. Дерин го взе и го разгледа от двете страни. Изглеждаше й напълно нормален термометър.
— Обърнете внимание на червената линия на 36.8 градуса — каза д-р Барлоу. — Това е телесна температура по Целзий. При досега ми с въоръжените сили до момента не се бе случвало да използват метричната система.
Дерин прочисти гърло.
— Е, ние не сме Машинисти, нали?
— Нито пък сте учени. — Д-р Барлоу дръпна термометъра от пръстите на Дерин. — Защо тогава червената линия не е на 98.6? Не ми приличате на машинистки шпионин, господин Шарп, освен ако не сте някой напълно некомпетентен такъв.
Дерин се опита да не издаде досадата си.
— Щях да ви кажа, госпожо, но не ми позволихте. Имаше едно странно момче… отвън на снега. От него взех комплектите.
— Момче? И позволете да предположа, че се е взел от нищото, понесъл сноп термометри.
— Ами да, малко или много. Когато се свестих след крушението, той просто беше там.
— Трудно ми е да повярвам на тази история, господин Шарп. — Д-р Барлоу постави хладната си длан върху синината около окото на Дерин. — Май сте си ударили главата доста силно?
— Не е проблемът в главата ми, госпожо. Целият този планински връх е проблемът. Едно момче се появи от нищото! Казва се Алек.
Д-р Барлоу си размени изпълнен със съмнение поглед с Таса.
— Господин Шарп, и двамата знаем, че не се гнусите да послъгвате.
Дерин зяпна срещу жената, сякаш я бе ударила с мокър парцал.
— Може и да съм подвел Силите за някои свои… особености, когато постъпвах, но това не значи, че ще лъжа под път и над път, без основателна причина!
— Е добре, ако ми казвате истината, значи този "Алек" трябва да е доста интересна особа. — Д-р Барлоу отново взе термометъра, разтръска го и го пъхна в сламата. — Каза ли къде живее?
— Не съвсем. — Дерин се смръщи, докато се опитваше да си спомни точните думи на Алек. — Първо спомена някакво село, но говореше предимно за семейството си. Обзалагам се, че са престъпници… или може би шпиони. Сякаш беше нервен през цялото време, подскачаше като нашия Таса. После ми насочи пистолет и щеше да ни направи всички на парчета! Но аз успях да му го избия от ръцете.
— Какъв късмет — рече д-р Барлоу разсеяно, сякаш бе свикнала ежедневно да я спасяват от ужасяваща смърт. Протегна се към една от торбичките и извади съдържанието на пода. — Полеви превръзки, турникет… не, Таса, това не е за душене… дори скалпел.
— Доста претенциозно като за малко селце на върха на планината — каза Дерин. — Не мислите ли?
Д-р Барлоу вдигна една кутия и загледа етикета с присвити очи.
— А това носи знака на двуглавия орел — австрийски военен предмет.
Очите на Дерин се удвоиха.
— Не сме много далеч от Австрия, госпожо. Но Швейцария би трябвало да е неутрална!
— Технически погледнато, господин Шарп, и ние нарушаваме този неутралитет. — Д-р Барлоу завъртя скалпела в ръката си и острието му проблесна. — Това е много тревожна новина. Но вярвам, че скоро отново ще потеглим, нали?
— Съмнявам се, госпожо. Корабът е тотален погром.
— Но сигурно ще тръгнем щом поправят кожата и ще продължим с ремонтите някъде на по-топло място? Яйцата ми няма да издържат дълго на този студ.
Дерин понечи да каже, че не е сигурна, понеже бе в безсъзнание след падането. Ала д-р Барлоу сякаш не беше в настроение за празни приказки. А от онова, което бе видяла отгоре, отговорът беше очевиден.
— Не и в близките няколко дни, госпожо. Изгубили сме половината водород, поне.
— Разбирам — отвърна дамата-учен, свличайки се надолу по стената на сандъка с товара. Придърпа Таса по-близо към себе си, а бледото й лице бе осветено от зеленото мъждукане на лампата. — Тогава се боя, че никога няма да си тръгнем оттук.