— Хъкслитата? — По лицето на Дилан се разля усмивка. — Идеята ви е фантастична, госпожо!
Алек се скова.
— Кои са тези?
— Хъкслито не е някой, пъзльо, — отвърна Дилан. — По-скоро е нещо, понеже е направено основно от медузи.
Алек се вторачи в момчето, убеден, че отново го взимат на подбив.
Поведоха го през кораба — пренаселен лабиринт от наклонени коридори и странни миризми. Останалите членове на екипажа едва поглеждаха към Алек, докато тримата минаваха покрай тях, така че единствената му охрана бяха д-р Барлоу и Дилан, който изглеждаше хилав като съчка. Направо си беше обидно. Може би съществото Таса бе по-опасно отколкото признаваха.
Но, разбира се, беше безсмислено да бяга. Дори да откриеше начин да се измъкне от кораба, похитителите му му бяха отнели снегоходките, а той беше почти премръзнал. Нямаше да издържи и половин час върху ледника.
Тръгнаха нагоре по едно спираловидно стълбище, което, както останалата част от кораба, бе наклонено под опасен ъгъл. Миризмите ставаха все по-странни, колкото по-нагоре се изкачваха. Таса започна да души въздуха и да подскача на задните си крака по наклонения под. Дилан спря под един капак на тавана и се наведе да хване звяра на ръце. Мина през отвора, изчезвайки в мрака горе.
Щом го последва, Алек усети как около него се отваря огромно пространство.
Очите му бавно свикваха с мрака. Високите извити стени бяха оцветени в прозрачни шарки на розовото, над тях се простираше сегментирана бяла арка, а въздухът бе натежал от непознати миризми. Алек осъзна колко топло беше тук и истината най-после го удари.
— Боже мили — измърмори.
— Великолепно, нали? — попита Дилан.
— Великолепно? — Гърлото на Алек се сви при тази дума, а в устата си почувства остър вкус. Сегментираните арки около него всъщност представляваха гигантски гръбнак! — Това е… отвратително. Намираме се във вътрешността на животно!
Изведнъж наклонената пътека под краката му му се стори хлъзгава и нестабилна.
Дилан се разсмя и се обърна да помогне на д-р Барлоу да излезе от отвора.
— Е, да, но кожите на вашите цепелини са направени от вътрешности на добитък. То е същото като да си във вътрешността на животно, нали? Както и това да носиш кожено яке!
— Но това животно е живо! — извика Алек.
— Вярно — отвърна Дилан, крачейки по металната пътека с Таса. — А да си във вътрешността на мъртво животно е много по-ужасно, ако се замислиш. Вие, Машинистите, сте странни хора.
Алек не си направи труда да отвръща на тези безсмислици. Беше прекалено зает да гледа в краката си и да не излиза от линията точно по средата на пътеката. Беше наклонена повече от останалата част на кораба и мисълта да се подхлъзне и реално да докосне розовите вътрешности на това безбожно чудовище, беше непоносима.
— Съжалявам за миризмата — каза Дилан, — но това е храносмилателният тракт на зверчето.
— Храносмилателен тракт? Да не би да ме водите, за да ме яде?
Дилан се разсмя.
— Да, бихме могли да използваме водорода ти!
— Хайде, хайде, господин Шарп. Не ми давайте такива идеи — намеси се д-р Барлоу. — Само искам да покажа на Алек колко лесно можем да открием семейството му.
— Добре — каза Дилан. — А ето го и Хъкслито!
Алек примижа в полумрака. Забеляза плетеница от въжета пред тях. Бавно се полюшваха напред и назад, като върбови клонки на вятъра.
— Погледни по-нависоко, глупчо! — рече Дилан.
Алек се принуди да проследи висящите въжета нагоре по гнусните розови стени. Един силует се носеше горе в мрака — закръглен и неясен.
— Ехо, зверче! — извика Дилан, а едно от въжетата като че помръдна в отговор, навивайки се като котешка опашка.
Това не бяха никакви въжета…
Алек преглътна.
— Какво е това нещо?
— Не ме ли слушаше? — отвърна Дилан. — Това е Хъксли, нещо като медуза, пълна с водород. А май е и пораснало. Гледай сега!
Той хукна към висящите въжета — или пипала? — и сграбчи няколко, вдигайки крака, за да се залюлее успоредно на пътеката. Останалите пипала се извиваха и гърчеха, но Дилан се качваше все по-нагоре, издърпвайки закръгления силует надолу към себе си. Алек сега ясно виждаше кожата, направена от парчета. Беше покрита с мехури — като пришки или като брадавиците върху жабешка кожа.
И все пак, въпреки ужаса си, Алек бе запленен от извънземната грация на филизите. Звярът сякаш бе нещо от дебрите на океана или от някой сън. Чувстваше се едновременно погнусен и хипнотизиран, докато го наблюдаваше.