— Какво точно означава това?
— Означава, че е адски важна. Приземихме се в Риджънт парк само, за да я вземем. Тя ще накара стареца да я послуша.
— Хубаво. — Минаха покрай цяла поредица люкове и Алек се загледа в просветляващото небе. — Семейството ми скоро ще е тук.
Дерин завъртя очи.
— И ти се мислиш за голямото добрутро, нали?
— Моля?
— И ти се смяташ за някой много важен — обясни бавно Дилан, сякаш разговаряше с идиот. — Сякаш си много специален.
Алек изгледа момчето и се зачуди какво да каже. Всъщност нямаше смисъл да го обяснява, той наистина беше специален — наследник на империя от петдесет милиона души. Дилан нямаше да разбере какво има предвид.
— Може да се каже, че съм отгледан в необичайна среда.
— Явно си единствено дете.
— Ами… да.
— Ха! Знаех си — викна Дилан. — Значи мислиш, че семейството ти ще се хвърли срещу сто човека военни, само за да прибере теб?
Алек кимна и отвърна просто:
— Ще го направят.
— Да му се не види! — Дилан поклати глава и се разсмя. — Родителите ти сигурно много са те разглезили.
Алек се извърна и отново тръгна по коридора.
— Предполагам, че е било така.
— Било? — Дилан изтича, за да го настигне. — Чакай малко, родителите ти са мъртви?
Отговорът на Алек заседна в гърлото му и той осъзна нещо много странно. Майка му и баща му си бяха отишли преди месец, но тази част — да го каже на някого, беше нещо съвсем ново. Екипажът на Бурехода знаеше истината преди него, в крайна сметка.
Не посмя да се обади. Дори след толкова време, с произнасянето на тези думи рискуваше да загуби контрол над празнотата вътре в себе си.
Успя само да кимне.
Странно, но Дилан му се усмихна окуражаващо.
— И моят татко си отиде! Това е наистина най-ужасното нещо, нали?
— Да, така е. Съжалявам.
— Поне майка ми е още жива. — Момчето надигна рамене. — Но се наложи да я разочаровам. Не разбираше желанието ми да стана войник.
Алек се намръщи.
— Коя майка не би искала синът й да бъде войник?
Дилан прехапа устни и отново надигна рамене.
— Малко е сложно. Татко щеше да ме разбере, ама…
Гласът му заглъхна докато минаваха през една голяма стая с дълга маса по средата, а студеният вятър проникваше вътре през грамаден счупен прозорец. Дилан спря и застана за миг на място, загледан в небето, което добиваше металически, червеникавосив цвят. Тишината натежа и на Алек за стотен път му се прииска да бе наследил дарбата на баща си да казва правилното нещо в правилния момент.
Най-накрая прочисти гърло.
— Радвам се, че не те застрелях, Дилан.
— Аха, и аз също — отвърна простичко момчето и се извърна. — А сега да носим тези комплекти на доктора и да видим какво става с господин Ригби.
Алек го последва с надеждата, че г-н Ригби, който и да бе той, е все още жив.
Двадесет и седем
Тридесет минути по-късно Дерин вече беше на гръбнака и се връзваше за пилотската седалка на най-голямото Хъксли на Левиатан. Беше изтощена и полузамръзнала, но за пръв път от крушението насам нещата изглеждаха под контрол.
Тя и Алек бяха открили г-н Ригби в лечебницата — беше жив и изглежда се чувстваше добре — раздаваше заповеди от леглото. Беше пронизан от куршум, който някак бе успял да подмине важните органи, без да ги засегне. Според хирурга на кораба щеше да изпълнява отново служебните си задължения след седмица.
В лечебницата ги беше открил един вестоносен гущер, който им обясни плана на капитана с гласа на д-р Барлоу — добре въоръжена група от екипажа щеше да придружи Алек под бяло знаме, но не и преди да се провери с Хъксли каква е обстановката наоколо. Така че Алек бе оставен да гледа яйцата, а Дерин беше на гръбнака, готова да се издигне.
Затегна ремъците през раменете си и погледна нагоре към Хъкслито. Животинчето изглеждаше здраво, а мембраната му лъщеше опната в разредения планински въздух.
Добре беше поне за една миля височина. Ако семейството на Алек наистина живееше в долината, Дерин веднага щеше да ги види.
— Господин Шарп! — повика го някой от фланга. Беше Нюкърк, който усмихнато се катереше към нея. — Вярно е — жив си!
— Разбира се, че съм жив! — отвърна Дерин и се усмихна. Г-н Ригби й бе казал, че Нюкърк не е ранен, но беше хубаво да го види с очите си.
Изкачи се тичешком до нея, понесъл в ръка бинокъл.
— Навигаторът ти изпраща това заедно с комплиментите си. Това е най-хубавият му бинокъл, затова гледай да не го счупиш.