Дерин се намръщи като видя марката на производителя върху кожения калъф — Оптика Цайс. Всички казваха, че машинистките бинокли са най-добрите, но беше дразнещо да им се напомня през цялото време. Добре, че Алек го нямаше да пусне някоя забележка. Сирак или не, беше изтърпяла достатъчно машинистка арогантност за един ден, а слънцето дори не бе изгряло още.
— С господин Ригби вече бяхме започнали да си мислим, че си паднал преди удара — рече Нюкърк. — Радвам се да разбера, че само си се размотавал.
— Я, млък — отвърна Дерин. — Ако не бях аз и двамата щяхте да сте петна върху снега. И не съм се размотавал. Ескортирах важни затворници из кораба.
— А, да, чух нещо за тази твоя откачалка. — Нюкърк присви очи. — Вярно ли е, че говори за някаква чудовищна армия от снежни човеци, която ще дойде да го спаси?
Дерин се разхили.
— Аха, малко му хлопа дъската. Ама май не е чак толкова зле.
Когато видя ризата на г-н Ригби, изрязана около раната, Дерин изведнъж осъзна какъв късмет бе извадила. Ако Алек не я беше събудил, сега можеше да е сложена да лежи в лечебницата. И ако бе показала дори малък намек за измръзване, лекарите щяха да й съблекат униформата… и щеше да лъсне скритото под нея.
Разбираше, че поне това дължи на момчето.
Прозвуча сигнал и двамата кадети замълчаха.
Долу на ледника, всички се събираха под огромното тяло на кораба. Капитанът щеше да се обръща към екипажа при първите лъчи на слънцето.
На изток то тъкмо започваше да наднича иззад планината, затопляйки съвсем леко въздуха. Мембраната на Левиатан вече потъмняваше, готова да поеме топлината на деня.
— Надявам се капитанът да има добри новини — рече Нюкърк. — Нямам желание да оставам на този айсберг прекалено дълго.
— Това е ледник — поправи го Дерин. — А и докторката смята, че може и да се наложи.
Сред хората долу настъпи някакво раздвижване, след което вниманието на всички бе приковано към капитана, които излезе на снега.
— В шест часа тази сутрин приключихме с последната кръпка по мембраната — съобщи той. — Левиатан отново е херметизиран!
Хората, наредени по гръбнака, нададоха радостни викове и двамата кадети се присъединиха към тях.
— Доктор Бъск провери вътрешността и здравословното състояние на звяра изглежда достатъчно добро — продължи капитанът. — Още повече — нашите приятели, Машинистите, не успяха да пробият гондолите. Да, има много счупени прозорци, но инструментариумът ни е в отлична форма. Единствено задвижващите мотори се нуждаят от по-сериозен ремонт.
Дерин хвърли поглед на двигателя на левия борд — целият беше надупчен от куршуми, а на снега изтичаше машинно масло. Задните двигатели също изглеждаха зле. Германците бяха фокусирали огъня основно върху механичните части на кораба — типично мислене за Машинисти. Двигателят на десния борд беше под кита — смачкан в ледника, разбира се.
— Ще ни трябват два работещи двигателя, за да контролираме кораба — каза капитанът. — Поне части не ни липсват. — Замълча за кратко. — Така че най-основната ни задача ще бъде да подсилим кораба.
Ето, задава се, помисли си Дерин.
— За съжаление, нямаме достатъчно водород.
Сред екипажа се понесе несигурен шепот. Малките зверчета във вътрешността на кита произвеждаха водород, в крайна сметка — по същия начин, по който хората издишат въглероден диоксид. Дори след дълъг зимен сън корабът винаги си възстановяваше размера само в рамките на няколко дни.
Това обикновено бе толкова просто и всички някак пропускаха очевидното, че водородът не се появява от нищото. Той се доставя от пчелите и птиците на кораба.
Главният учен пристъпи напред.
— Алпите някога са били на дъното на древно море — започна той. — Ала сега тези върхове са най-високите в Европа и не са подходящи нито за човека, нито за животното. Ако се огледате ще забележите, че няма насекоми, няма растения, нито пък дребна плячка за нашите ята. В момента нашите фабрикати оцеляват, благодарение на запасите на борда. Докато те са живи, корабът ще може да преработва техните екскременти и бавно ще презарежда водородните си клетки.
— Екскременти? — прошепна Нюкърк.
— Т'ва е думата на учените за тор — обясни Дерин и Нюкърк се изсмя.
— Но при проектирането на Левиатан — продължи д-р Бъск, — никой от нас не си бе представял приземяване на толкова сурово място. И се боя, че равносметката е неоспорима — целият водород от запасите на кораба не е достатъчен, за да ни издигне във въздуха.
Сред тълпата се разнесе поредният шепот. Картината вече им се проясняваше.