— Някои от вас може би се чудят — рече д-р Бъск с полуусмивка, — защо не вземем водород от снега около нас.
Дерин се смръщи. Тя не се бе чудила подобно нещо, но звучеше като разумен въпрос. Снегът бе просто вода, в крайна сметка — водород и кислород. Винаги й се бе струвало подозрително, че комбинацията от два газа прави течност, но пък учените бяха дяволски сигурни по въпроса.
— За съжаление, разделянето на водата на съставните й елементи изисква енергия, а енергията изисква храна. За да се възстанови, екосистемата, която е наш дом, зависи от прехраната, която намира в природата. — Погледът на д-р Бъск се плъзна по ледника. — А това ужасяващо място само по себе си е природна празнота.
Докато капитанът отново пристъпваше напред, Дерин не чуваше нищо друго, освен вятъра във въжетата и тежкото дишане на водородните хрътки. Екипажът беше замлъкнал.
— Рано тази сутрин пуснахме две прелетни рибарки, които да доложат на Адмиралтейството за местоположението ни — обяви капитанът. — Няма съмнение, че нашите кораби скоро ще ни намерят, ако войната не им попречи по някакъв начин.
Из тълпата се разнесе смях, а Дерин почувства как в нея се разпали искрица надежда. Може би нещата не стояха толкова зле, колкото си мислеше д-р Барлоу.
— Ала изпращането на спасителна мисия за сто души по време на война може да отнеме седмици. — Капитанът замлъкна, а главният учен до него имаше угрижен вид. — Нямаме много храна в запасите ни — за малко повече от седмица при половин дажба. Може би малко повече, ако използваме останалите ресурси, които имаме на разположение.
Дерин надигна вежда. Какви други ресурси? Главният учен току-що обяви, че на ледника няма нищо.
Капитанът зае по-източена стойка.
— Първата ми отговорност е към вас — хората от моя екипаж.
Хората — не фабрикуваните създания. Да не би да имаше предвид храната за зверчетата? Не, не беше възможно капитанът да твърди, че…
— За да се спасим може да се наложи да оставим Левиатан да загине.
— Да му се не види! — изсъска Нюкърк.
— Няма да се стигне дотам — отсече Дерин, издърпвайки машинисткия бинокъл от ръцете му. — Моят откачалник ще ни помогне.
— Какво? — попита Нюкърк.
— Кажи на хората на лебедката да ми отпуснат малко въже — каза тя. — Готов съм да полетя.
— Не мислиш ли, че е леко грубо — прошепна Нюкърк, — да се издигнеш, докато капитанът говори?
Дерин погледна към другия край на ледника — нищо, освен бял сняг, който започваше да искри под изгряващото слънце. Но някъде там имаше хора, които знаеха как да оцелеят на това ужасно място. А капитанът бе наредил да се издигне с първите лъчи на слънцето…
— Стига приказки, господин Нюкърк.
Момчето въздъхна.
— Много добре, Ваше адмиралтейство. Ще желаете ли също така и вестоносен гущер?
— Споко, ще си викна един — отвърна Дерин. — Само ми донеси няколко сигнални флагчета.
Докато чакаше Нюкърк да донесе флагчетата, Дерин извади свирката си и я наду, за да извика вестоносен гущер. Няколко глави от тълпата долу се обърнаха към нея, но тя не им обърна внимание.
Не след дълго едно гущерче прекоси спаружения балон и притича към нея по гръбнака на кораба. Дерин щракна с пръсти и то се покатери по летателния й костюм, настанявайки се на рамото й като папагалче.
— Бъди готов, зверче, — каза му тя.
Лебедката започна да се върти, а въжето се спускаше надолу по фланга на кораба. Нюкърк й подаде сигналните флагчета и застана в готовност да развърже въжето.
Дерин вдигна палци и той отпусна възела.
Въздухът се проясняваше, докато се изкачваше нагоре.
Долу при повърхността вятърът непрекъснато завихряше снега и се носеше по ледника като вледеняваща пясъчна буря. Но тук горе, над снежната мъгла, под нея се простираше цялата долина. От двете й страни се издигаха планини, покрити с бяло одеяло. Древният пласт на океанското дъно изпъкваше през снега в назъбена шарка.
Дерин извади бинокъла от калъфчето му. От къде да започне?
Първо прегледа периметъра на катастрофата, търсейки пресни следи по снега. Няколко оплетени дири се отдалечаваха от кораба и се връщаха обратно — там, където екипажът се измъкваше да попуши или да се облекчи. Само една следа изглеждаше по-широка и оставена не от крачки, а чрез плъзгане — от странните обувки на Алек.
Дерин я проследи. Криволичеше напред и назад, личеше, че бе минавал през незатрупани от снега камъни там, където бе възможно. Алек бе постъпил умно и се бе опитал да обърка всекиго, който би опитал да го проследи до дома. Но не беше предполагал, че някой ще търси следите му отгоре.