Стъпките избледняваха в далечината и Дерин бе уверена, че той бе дошъл от изток — там, където се намираше Австрия.
Слънцето вече бе на небето и караше белия сняг да блести. Ала Дерин беше благодарна за топлината. Очите й се насълзяваха от студ, а вестоносният гущер я стискаше за рамото като менгеме. Фабрикуваните гущери не бяха съвсем студенокръвни, ала мразовитият въздух забавяше жизнените им функции.
— Дръж се, зверче. Съвсем скоро ще те изпратя на мисия.
Дерин огледа с бинокъла източния край на долината, търсейки нещо необичайно. И внезапно ги забеляза… някакви следи.
Не бяха човешки. Бяха огромни, сякаш някакъв гигант бе минал през снега. Какво беше казал Нюкърк за ужасяващите снежни човеци?
Следите водеха до една купчина скали или поне нещо, което приличаше на скали. Докато се взираше в тях, формите на разрушените стени дойдоха на фокус, заедно с каменните сгради, сгушени около открития двор.
— Дявол да го вземе! — изруга. Нищо чудно, че Алек говореше толкова изискано. Живееше в скапан замък.
Ала тя още не бе открила източника на онези следи. Дворът беше празен, а конюшните бяха прекалено малки, за да приютяват нещо толкова масивно. Дерин бавно огледа структурата, докато не откри порта в стените на замъка… Беше отворена.
С леко треперещи ръце тя отново проследи следите, излизащи от замъка и този път забеляза онова, което бе пропуснала първия път. Още една диря се отклоняваше оттам в посока директно към круширалия кораб.
Следите бяха пресни.
Дерин си припомни спора с Алек за животните и машините. Беше споменал за самоходи, нали така? Онези нелепи машинистки имитации на зверове. Ала що за откачено семейство би притежавало собствен самоход?
Дерин плъзна поглед по снега, вече по-бързо, докато пред погледа й не трепна нещо с металически отблясък. Тя примигна, връщайки бинокъла обратно към мястото, докато…
— По дяволите!
Машината настъпваше през снега, отделяйки горещина в студения въздух, като чудовищен, разгневен чайник на два крака. Грозният силует на оръдие изпъкваше от долната му част, а две картечници стърчаха като уши от главата му.
Носеше се в бяг право към Левиатан.
Издърпа сигналните флагчета от колана си и усилено ги размаха. От горната част на кораба присветнаха в отговор — Нюкърк наблюдаваше.
Дерин размаха флагчетата в азбучна подредба, която гласеше…
В-Р-А-Г — Н-А-Б-Л-И-Ж-А-В-А — О-Т — И-З-Т-О-К
Присви очи, в очакване на потвърждение от долу.
Светлината примигна в отговор:
К-А-К-Ъ-В — М-Е-Т-О-Д-?
С-А-М-О-Х-О-Д — Н-А — Д-В-А — К-Р-А-К-А — отвърна тя.
Отново проблесна потвърждение, но това бе всичко. Явно в този момент вече са се раздвижили, опитвайки се да изградят някаква защита срещу въоръжена атака. Но какво можеше да стори екипажът на Левиатан срещу брониран самоход? На земята въздухоплавателният съд беше безсилен.
Нуждаеха се от повече информация. Отново надигна бинокъла към лицето си и се опита да разчете знаците по машината.
— Алек, ти негоднико! — извика. Две стоманени плочи покриваха и защитаваха краката на самохода — и двете със знака на железния кръст. А двуглавият орел бе изрисуван на гръдния щит. Алек бе швейцарец толкова, колкото бе направен от синьо сирене!
— Зверче, събуди се — викна Дерин. Пое си дъх, за да се успокои, а после изрече бавно и отчетливо: — Тревога, тревога. Съобщение до Левиатан от кадет Шарп. Приближаващият самоход е австрийски. Два крака, едно оръдие — непотвърден тип. Сигурно е семейството на Алек — момчето, което заловихме. Може би той би могъл да поговори с тях…
Дерин замлъкна за миг, мислейки какво друго да каже. Хрумваше й само един начин да спре машината, а той бе прекалено сложен, за да го вкара в малката главица на гущера.
— Край на съобщението — каза и побутна зверчето. То побърза надолу по въжето.
Докато наблюдаваше как напредва, Дерин изстена. Далеч от топлината на тялото й, леденият вятър го забавяше. Щеше да му отнеме дълги минути да достави съобщението.
Отново погледна към ледника с невъоръжено око. От снега проблесна метал, приближаваше се все повече към кораба. Самоходът щеше да пристигне преди гущера да успее да се спусне.
Само Алек можеше да спре машината, но кой щеше да се сети за него в цялата тази суматоха?
Единственият начин беше сама да се спусне долу.
Двадесет и осем
Това бе първото бягство чрез спускане на Дерин.