Беше изучавала диаграмите в учебника по въздухоплаване, разбира се, а всеки курсант в Силите си търсеше извинение да го изпробва. Само че не беше разрешено да практикуват спускания.
Прекалено опасни бяха, няма съмнение.
Първият й проблем беше ъгълът на въжето, което я свързваше с кораба. Точно в момента беше прекалено прав — можеше да свърши на пихтия върху снега. В учебника пишеше, че най-подходящият ъгъл е четиридесет и пет градуса. Но за да го постигне, Хъкслито трябваше да свали малко височина и то бързо.
— Ей, зверче! — викна тя нагоре към животното. — Мисля да пална една клечка кибрит тук долу!
Едно от пипалата се загърчи на вятъра, но не реагира по никакъв друг начин. Дерин изръмжа от яд. Да не би да бе уцелила единственото Хъксли във въздушната флота, което не се стряскаше лесно?
— Ей, глупчо! — извика, подскачайки в седалката. — Полудях и смятам да се самозапаля!
Още няколко пипала се заизвиваха, а Дерин забеляза как хрилете-отдушници леко се набръчкват. Хъкслито изпускаше водород, но не достатъчно бързо.
Зарита с крака, за да се залюлее напред-назад, дърпайки силно ремъците, които свързваха седалката й с въздушния звяр.
— Слизай надолу, глупаво същество!
Най-накрая миризмата на водород изпълни носа й и Дерин почувства как Хъкслито се снижава. Свързващото въже вече изглеждаше по-малко стръмно, като нишката на падащо хвърчило.
Сега следваше хитрата част — да преобрази пилотската сбруя в екипировка за бягство.
Крещейки все още към звяра, Дерин започна да сваля осигуровката. Отпусна ремъците около раменете си, освобождавайки първо едната си ръка, а после и другата. Щом отключи катарамата на колана, който я обезопасяваше през кръста, я заля първата вълна на замайване. Вече нищо не я задържаше в седалката, освен собственото й чувство за равновесие.
Осъзна, че не бе спала вече двадесет и четири часа — без да брои часовете, през които бе лежала в безсъзнание в снега и едва ли биха могли да се окачествят като добър сън. Може би не бе най-подходящото време за рисковани маневри…
Загледа се в откопчаните ремъци и катарами и се опита да си спомни как трябваше да се закопчаят в нова конфигурация. Как щеше да ги съедини отново, като едва се държеше на мястото си?
Въздъхна и реши, че ще използва и двете си ръце, дори ако това означаваше, че е на едно Хъксли разстояние от дълго падане.
— Забрави за това, което ти казах преди малко, зверче — измърмори. — Хайде сега спокойно да си се пореем, а, какво ще кажеш?
Пипалата останаха сгърчени около нея, но създанието все пак продължаваше да се снижава. Въжето почти бе достигнало ъгъла от четиридесет и пет градуса.
След дълги минути усилен ръчен труд, осигуровката за бягство изглеждаше както трябва — закопчалките оформяха нещо като карабинер в средата. Дерин рязко опъна приспособлението между ръцете си и го задържа стегнато.
Сега вече следваше страшната част.
Стисна осигурителното въже между зъбите си и се издърпа нагоре с две ръце. Щом дупето й се освободи от седалката, удари следващата вълна на замайване. Ала само миг по-късно Дерин стоеше в полуклек, а ботушите с гумени подметки стискаха здраво извитата кожена сбруя.
Посегна нагоре и закачи катарамите за свързващото въже, после пое двата края на ремъка в двете ръце, като уви кожената материя няколко пъти около китките си.
Хвърли един поглед надолу към ледника.
— Дявол да го вземе!
Докато се беше подготвяла, самоходът вече бе преполовил разстоянието до кораба. И по-лошо — свързващото въже отново бе станало стръмно. Вятърът дърпаше Хъкслито нагоре. Под този ъгъл Дерин щеше да се плъзга по въжето прекалено бързо. Учебникът беше пълен със страховити истории за пилоти, които бяха допускали тази грешка.
Дерин се изправи в пълен ръст, главата й само на инчове от мембраната на Хъкслито.
— Бау! — извика.
Звярът потрепери и изпусна малко водород с аромата на горчив бадем право в лицето й. Седалката подскочи под Дерин, а ботушите й се изплъзнаха от износената кожа…
След части от секундата ремъците около китките й се опнаха и рязко издърпаха раменете й. Когато се окопити, вече летеше надолу към огромната маса на кораба.
Не чувстваше нищо, освен тътен в ушите си — беше като да се взира в насрещния вятър. Сълзите се лееха от лицето й, замръзваха по страните й, но Дерин неволно нададе дивашки, екзалтиран писък.
Ето това беше истинско летене, по-добро от всякакви кораби или апарати за издигане, или балони с горещ въздух — като орел, който се спуска към плячката си.