За няколко ужасяващи секунди, ъгълът стана по-стръмен, но учебникът предупреждаваше за това. Хъкслито просто се издигаше зад Дерин, освободено от тежестта й.
Погледна нагоре към осигуровката си. Металните катарами съскаха шумно, а заради триенето от въжето се надигаше пушек. Ала тя се движеше прекалено бързо, за да прогори нишките. Всичко вървеше идеално.
Докато поредният повей на вятъра не издърпа Хъкслито нагоре…
Корабът порасна пред нея. Екипажът вече сновеше наоколо — цяло гъмжило от миниатюрни точици в снега. Това беше добре. Не бе имала време да докладва официално. Трябваше да стигне до машинното и да изхвърчи отново навън, преди да пристигне самохода…
Ама какво беше това? На въжето пред нея сякаш от никъде изникна малка формичка — дали беше възел или някакъв проблем по въжето? С тази скорост, ударът с възела щеше да счупи китките й, или дори по-лошо — да скъса кожата на осигуровката.
После Дерин осъзна какво беше — вестоносният гущер, който все още се спускаше към кораба.
— Махни се от пътя ми, гущерчееееее! — извика.
Животното я чу в последния момент и скочи във въздуха! Дерин профуча покрай него и се завъртя, за да погледне назад. Гущерът отново се приземи върху въжето, обвивайки лепкавите си лапички около него, крещейки откъслечни предупреждения, докато Дерин хвърчеше надолу.
— Съжалявам, зверче! — извика тя, а после се извърна обратно към кораба.
Той се приближаваше толкова бързо.
Опита да забави скоростта, замахвайки с крака така, че да улови повече въздух между тях. Поне мембраната беше смачкана и наполовина спаднала. Флангът вече бе на секунди разстояние, а хора и хрътки се разбягваха настрани, за да избегнат сблъсъка с нея. Дерин остави ремъците около китките й да се развият…
В последната секунда се пусна.
Потъна в мембраната със страховит тътен. За миг потъна в топлата, задушаваща прегръдка на кожата на въздушния звяр — бездиханна и замаяна.
Претърколи се с лице нагоре, докато ушите й все още звъняха от удара и се озова лице в лице с любопитна водородна хрътка.
— Ауч — рече й Дерин. — Това болеше.
Зверчето я подуши и излая притеснено — явно приземяването бе отворило поредния теч.
Някакви ръце се протегнаха надолу и издърпаха Дерин, помагайки й да си стъпи на краката.
— Добре ли си, приятел?
— Тъй вярно, благодаря — отвърна тя и се огледа за офицер наблизо. Ала такъв не се появи, за да изиска обяснение. Отговорниците по такелажа бяха в движение около нея, а екипажът сновеше долу.
— Вижда ли се вече?
— Имаш предвид онова чудо ли? — човекът се обърна и насочи очи към далечината. На хоризонта едно отражение пулсираше в равномерен ритъм в съответствие с походката на самохода. — Казват, че бил голям.
— Голям е — потвърди Дерин и хукна надолу.
* * *
Търчеше по мембраната с треперещи крака и се надяваше, че Алек все още бе при яйцата. Дали щеше да се сети какво означаваше бойната сирена и дали щеше да се опита да избяга? Или сега, когато врагът наближаваше, някой оглупял офицер можеше да реши отново да го заключи?
Колкото по-бързо го откриеше, толкова по-добре.
Когато забеляза една плетеница такелажни въжета, опънати върху главната гондола, Дерин дори не помисли да използва някое от мостчетата. Спусна се по въжетата и влетя в гондолата през един счупен прозорец. За летателния й екип се закачиха парчета стъкло, но дебелата му кожа само ги отскубна от дограмата, а ботушите й се приплъзнаха по пода, щом се приземи.
Вътре не цареше някакъв хаос, само контролирана тревога. Притича група мъже, които надуваха свирките си, призовавайки ястребите да се съберат.
Но какво щяха да направят въздушните оръжия и самолетните мрежи срещу брониран самоход? Нямаха никакъв шанс.
Машинното беше точно в дъното на коридора. Хукна натам и влетя през вратата.
— Господин Шарп! — Обади се д-р Барлоу от мрака. — Каква е тази суматоха навън?
Миг по-късно Дерин свикна с това, което виждаше — той беше там, клекнал до сандъка с товара.
— Алек! — извика тя. — Семейството ти!
Той се изправи и въздъхна.
— Както очаквах.
— Изпратили са емисар? — попита д-р Барлоу.
— Изпратили са проклета военна машина! — игнорирайки изражението на дамата, Дерин сграбчи Алек за ръката и го задърпа към вратата.
Щом го изкара в коридора, той сам хукна да бяга. Тя го поведе към долната палуба.
— Предполагах, че Волгер може да предприеме директен подход — каза той, докато се спускаха по стълбите.