— Като говорим за директен, как така пропусна да ми споменеш, че семейството ти има скапан самоход?
— Щеше да ми повярваш ли?
— Все още не съм сигурен дали вярвам!
На долната палуба Дерин хукна към вратата на главната гондола. Ала щом стигнаха мостчето, то вече бе пренаселено с цяла редица хора, които пренасяха тежки касетки. Думите "експлозиви" накараха Дерин да спре на място.
— Не би искал да се натресеш на тези. Въздушни бомби.
Алек се облещи.
— Откъде смятат да ги пускат?
— Може би от Хъксли? Точно каквото ни трябва, за да накараме онзи твой самоход да започне да стреля! — Тя го дръпна. — Хайде, скачаме през прозореца.
В целия хаос, счупеният прозорец, през който се бяха промушили сутринта, все още не бе поправен. Дерин скочи на перваза, но се спря. Сега, когато гондолата стоеше под такъв ъгъл, скокът изглеждаше по-далечен, отколкото бе очаквала.
Алек се качи при нея и погледна със съмнение надолу.
— Снегът е мекичък — рече Дерин, докато се опитваше да убеди сама себе си. — Лесно е да се скочи!
— След теб тогава — отвърна Алек.
— Няма да стане — Дерин го сграбчи за ръката и скочиха заедно.
Не беше толкова зле. Снегът ги обви плътно с приглушено хрустене, сякаш някой ги цапардоса с ледена възглавница.
Алек се изправи на крака и я изгледа кръвнишки.
— Ти ме блъсна!
— По-скоро те дръпнах. — Посочи с ръка над снега. — Няма време за губене.
Самоходът почти ги беше достигнал.
Докато бягаха, Дерин вече чувстваше стъпките на машината под себе си, а въздухът трепереше от рева на двигателите му. Огромните крака се отблъскваха от снега и надигаха бели облаци подире им.
— Поне не стрелят още.
— А са в обхват — отвърна Алек. — Не искат да ми се случи нещо.
— На това разчитам. — Тя го издърпа през снега, покрай членовете на екипажа, наредени да защитават кораба.
Дерин вече разбираше какъв бе планът на капитана. Във въздуха имаше втори апарат за издигане — управляван от Нюкърк, който стискаше въздушна бомба в ръце. На по-предни позиции се виждаха още бомби, наполовина заровени в снега, целите омотани в жици. Ако самоходът се приближеше прекалено много, вероятно щяха да се взривят от движението на краката му.
Докато с Алек бягаха през защитните редици, някой ги повика. Ала Дерин се престори, че не чува. Трябваше да изправи Алек най-отпред, преди да започнат престрелките.
— Мислиш ли, че вече ни виждат? — попита тя.
— Хайде да се уверим. — Алек забави крачка и размаха ръце.
Самоходът продължи да се движи към тях още няколко секунди, а после внезапно даде назад. Дерин си помисли за миг, че ще падне. Но после единият стоманен крак се изпъна напред, заоравайки в снега, което накара машината да спре с плъзгане, надигайки около нея леден облак.
— Добра работа, Клоп — измърмори Алек и после се обърна към Дерин. — Виждат ни.
— Идеално! О, и съжалявам за това. — Дерин сграбчи Алек за ръката, извади ножа си и го притисна към гърлото му.
— Ама какво… — започна той, ала думите замряха в гърлото му, докато студеният метал допираше плътта.
— Недей да се бориш, глезльо! — изсъска тя. — Да не искаш да си загубиш главата? Просто се грижа за това никой да не пострада.
— Някак не успявам да схвана логиката ти! — изръмжа Алек, но спря да се противи.
Докато се взираше в огромната машина, Дерин сложи предизвикателно изражение на лицето си. Самоходът стоеше срещу нея, съвсем неподвижен, сякаш се бе превърнал в грамадна желязна статуя.
— Ей, насам! — извика. — Нито крачка или ще изкормя приятеля ви!
— Ако направиш това — посочи й Алек, — просто ще те направят на парчета.
— Не ставай глупав — прошепна тя. — Няма наистина да те…
Гласът й заглъхна, когато главата на машината започна да се движи. Два комплекта стоманени зъби се отвориха, за да открият две лица вътре.
— Ха! — рече Дерин. — Сега вече със сигурност ни виждат.
Алек въздъхна.
— Да, но какво очакваш да направят? Да се предадат на върховната мощ на ножа ти?
— Е… — намръщи се Дерин. — Виж, тази част не я бях обмислил.
Алек я погледна.
— Май наистина си голям пъзльо, нали?
— Аз? Пъзльо? — извика Дерин. — Току-що спасих всички ни от това да хвръкнем във въздуха!
— Нали не мислиш наистина, че щяха да… — започна Алек, а после въздъхна отвратено. — Само извикай Волгер да слезе под бял флаг. Той ще знае какво да прави.