Дерин реши, че това звучи разумно, който и да беше този Волгер. Пое дълбоко дъх и извика:
— Внимание, Машинисти! Изпратете ни Волгер, под бяло знаме.
Последва дълго затишие. Дерин погледна нагоре и видя Нюкърк, който се носеше с летателния си апарат над кораба. Вятърът беше утихнал. Само се надяваше, че Нюкърк стиска здраво въздушната бомба.
Зад тях екипажът на кораба бе потънал в мълчание, а въздухът едва помръдваше. Единствените звуци бяха прищракванията и пукотевиците от охлаждащите се двигатели на военната машина. Тя се зачуди дали офицерите щяха да са ядосани, заради тази нейна идея. Никой не й бе наредил да използва Алек като заложник.
Разбира се, никой не й бе наредил и да не го прави.
Леко метално скърцане привлече погледа на Дерин към самохода, а хватката й върху Алек се затегна. Между краката на машината се отвори нещо като люк. Отвътре се изтърколи стълбица от вериги, залюля се бясно за миг, докато слънцето проблясваше върху стоманените пръстенчета.
Тогава по нея се спусна някакъв човек — бавно и внимателно. Дерин забеляза, че под коженото му палто се крие меч.
— Това ли е Волгер? — прошепна тя.
Алек кимна.
— Само се надявам капитанът ви да уважава силата на примирието.
— Да, и аз се надявам — отвърна тя. Един изстрел от оръдието на машината все пак можеше да унищожи Левиатан на място.
Преговорите трябваше да сработят.
Двадесет и девет
Граф Волгер тръгна към тях, а изражението на лицето му бе непроницаемо.
Алек преглътна. При тези обстоятелства Волгер едва ли щеше да го нареди, както заслужаваше. И все пак беше достатъчно унизително да стои така, като заложник на едно обикновено момче.
Волгер спря на няколко метра, а очите му уморено се движеха между екипажа на кораба в далечината и острието, опряно в гърлото на Алек.
— Не се притеснявайте от този млад глупак — каза Алек на немски. — Само се преструва, че ме заплашва.
Волгер погледна към Дилан.
— Виждам. За съжаление онези хора зад вас имат сериозни намерения. Съмнявам се, че ще успеем да стигнем до Бурехода, преди да ни заловят.
— Не, но мисля, че можем да се договорим с тях.
— Ей, вие двамата! — извика Дилан. — Стига машинистки приказки!
Граф Волгер изгледа момчето с отегчено изражение и продължи на немски.
— Сигурен ли сте, че не говори нашия език?
— Силно се съмнявам — отговори Алек.
— Добре тогава — каза Волгер. — Нека се престорим, че не говоря английски. Може и да научим нещо интересно, ако Дарвинистите смятат, че не мога да ги разбера.
Алек се усмихна — Волгер вече поемаше контрол върху ситуацията.
— Какво си казвате, вие двамата? — настоя да научи Дилан, затягайки хватката си.
Алек обърна лице към него, превключвайки на английски:
— Боя се, че приятелят ми не говори вашия език. Иска да се срещне с капитана ви.
Момчето изгледа твърдо Волгер, а после кимна с глава към кораба.
— Добре, да вървим. Но без шмекерии.
Алек се изкашля учтиво.
— Ако обещая да не правя шмекерии, би ли махнал този нож от гърлото ми?
Дерин се ококори.
— А, да. Извинявай.
Хладната стомана се отдели от плътта, Алек докосна врата си и погледна към ръката си. Нямаше кръв.
— Използвах тъпата страна, глупчо — прошепна Дилан.
— Оценявам това — отвърна Алек. — Това се казва бързо мислене — да ме свалиш тук долу.
— Тъй де — отвърна Дилан, усмихнат. — Направо велик, такъв съм аз. Само се надявам офицерите да не ми сритат задника, задето мисля самостоятелно.
Алек въздъхна и се зачуди дали някога ще успее да разбере необичайния начин на изразяване на Дилан. Поне никой не стреляше още.
Може би момчето не беше чак такъв глупак.
Капитанът ги посрещна в един салон, който се простираше по цялата ширина на кораба. Сега, когато газените лампи бяха запалени и гондолата бе почти изправена, корабът изглеждаше по-малко странен, дори луксозен. Алек оприличи арките по тавана на лози, които се вият над главите им и въпреки че чувстваше стола солиден, му се струваше, че не тежи и грам. Дали Дарвинистите фабрикуваха и дървета, освен животни? Масата бе украсена с шарка, която сякаш бе вградена в структурата на дървото.
Очите на Волгер гледаха широко, докато оглеждаше помещението. Алек осъзна, че сигурно са първите австрийци, качвали се на борда на един от големите въздухоплавателни съдове с водородно дишане.
Около масата седяха седем души — Волгер и Алек, д-р Барлоу и друг учен с бомбе, капитанът и двама негови офицери.