— Но не коства ли прекалено много усилия? — попита Дилан. — Да накараш една машина да прави нещо, в което животните са много по-добри?
— По-добри? — повтори Алек. — Съмнявам се, че някое от фабрикуваните ви създания ще може да изтегли този товар.
— Бас ловя, че един слоньовър ще го изтегли като стой, та гледай. — Дилан посочи към Клоп. — И нямаше да се налага да му смазвате частите на всеки пет минути.
— Господин Клоп просто проявява предпазливост — обясни Алек. — Металът може да е много уязвим на студа.
— Точно това имам предвид. А мамутините обожават студа!
Алек се сети, че бе виждал снимка на мамутин — огромно, космато нещо, подобно на сибирски слон — първото от изчезналите животни, което Дарвинистите бяха върнали на този свят.
— Но те не умират ли в жегата?
— Това е машинистка лъжа! — възкликна Дилан, а после надигна рамене. — Добре са си, само да не ги водиш на юг от Глазгоу.
Алек се засмя, макар никога да не бе сигурен кога се шегуваше Дилан. Момчето имаше чувство за хумор, въпреки грубоватия си изказ. Беше много находчив за това как да завържат товара за шейната и се бе сприятелил с Бауер и Хофман така лесно, както Алек така и не бе успял досега — и то без да продума и дума на немски.
Алек може и да беше обучаван на бойни техники и тактика през целия си живот, но Дилан бе истински войник. Ругаеше с безгрижна разточителност, а по време на обяда бе метнал ножа си от три метра и бе уцелил една ябълка право в сърцевината. Беше по-хилав от повечето младежи на неговата възраст, но работеше редом с мъжете и те се отнасяха към него като към един от тях. Дори синината на окото от катастрофата му придаваше леко пиратски вид.
По някакъв начин Дилан бе точно такова момче, каквото Алек би искал да бъде, ако не се бе родил син на ерцхерцог.
— Е, не се тревожи — рече Алек и шляпна Дилан по рамото. — Буреходът може да пренесе цялата храна, необходима за вашия въздушен звяр. Въпреки че не разбирам как ще изяде всичко това.
— Не ставай глупав. Левиатан не е едно същество — отвърна Дилан. — Той е цяла мрежа от зверчета — казва се екосистема.
Алек бавно кимна.
— Май чух доктор Барлоу да споменава нещо за прилепи?
— А, да, флашетни прилепи. Трябва да ги видиш в действие.
— Флашетни? Като "стреличка" на френски?
— Звучи правдоподобно — отвърна Дилан. — Прилепите поглъщат едни метални шипове, а после ги освобождават над врага.
— Ядат метални шипове — повтори бавно Алек. — А после… ги освобождават?
Дилан потисна смеха си.
— Да, обикновено така правят.
Алек примигна. Момчето не можеше да казва онова, което си мислеше Алек. Може би това бе поредната от странните му шеги.
— Е, тогава се радвам, че не сме във война, така че вашите прилепи да не… ъ-ъ-ъ… освобождават флашетите си върху нас.
Дерин кимна със сериозно изражение на лицето си.
— И аз се радвам, Алек. Всички казват, че Машинистите се интересуват само от собствените си машини. Но ти не си такъв.
— Ама, разбира се, че не.
— Много смела постъпка — да прекосиш сам целия този лед.
Алек прочисти гърло.
— Всеки би сторил същото.
— Това са празни приказки. Докара си неприятности за това, че ни помогна, нали?
— Не мога да отрека.
Дилан протегна ръка.
— Е, това беше адски благородна постъпка от твоя страна.
— Благодаря, сър. — Алек пое ръката на момчето и я стисна. — А от твоя страна беше много благородно да ме спасиш от огнена смърт.
— Това не се брои — рече Дилан. — То щеше да е и моята огнена смърт!
Алек се засмя.
— Все пак го оценявам — стига да ми обещаеш да не опираш отново нож в гърлото ми.
— Обещавам — отвърна Дилан, но лицето му остана сериозно. — Сигурно ти е било тежко да избягаш от къщи.
— Тежко беше — каза Алек, а после подозрително изгледа момчето. — Да не би доктор Барлоу да те е помолила да разбереш кой съм?
— Докторката не се нуждае от помощта ми — изсумтя Дилан. — Тя така или иначе смята, че си някой важен.
— Заради замъка? Или защото дойдоха да ме приберат със самоход?
Дилан поклати глава.
— Защото размениха цял граф за теб.