— Граф Волгер, любезно ще ви помоля да сдържате тона си.
— Напускате поста си, игнорирате собствената си сигурност, а сега и това! — Волгер посочи към разбития самоход, а ръката му трепереше от ярост и отвращение. — И ми казвате да сдържам тона си? Не разбирате ли, че германците ще се върнат съвсем скоро, а вие не ни оставихте път за бягство!
— Беше риск, който реших да поема.
Волгер изгуби глас.
— Едно нещо е да рискувате себе си, Алек, но какво ще кажете за живота на хората си? Какво мислите, че ще се случи с тях, когато дойдат германците?
Алек погледна към Клоп, но останалите си бяха намерили работа извън полезрението му.
— Клоп казва, че може да поправи самохода.
— Може и да съм офицер-кавалерист, Алек, но виждам, че тази машина сама не може да се изправи.
— Не. Но Дарвинистите могат да ни издърпат, щом си поправят кораба.
— Забравете за новите си приятели — горчиво каза Волгер. — След тази последна атака, корабът им не може да се поправи.
— Но цепелините дори не успяха да го уцелят.
— Само защото искаха да го заловят жив — отвърна графът. — Затова съсредоточиха огъня върху механиката. От това, което успях да чуя, разбрах, че двигателите им са на парчета — невъзможно е да се поправят.
Алек погледна към гигантския черен силует, проснат на снега, а птиците кръжаха над него.
— Но те пълнят балона. Сигурно планират нещо.
— Затова съм тук — каза Волгер. — Ще се издигнат без двигатели, като балоните с горещ въздух. Източният вятър ще ги пренесе до Франция. Би трябвало да сработи, ако вятърът задуха преди германците да пристигнат.
Алек погледна с отчаяние към Бурехода. Може би все пак щяха да успеят да изправят самохода… но Левиатан никога нямаше да добие достатъчно контрол, за да го постави на крака.
Волгер направи още една крачка напред, а гневът се изпаряваше от лицето му. Внезапно доби изтощен вид.
— Решението е ваше, Алек, ако решите да се предадете.
— Да се предам? — повтори Алек. — Но германците ще ме обесят.
— Не… Да се предадете на Дарвинистите. Да им обясните кой и какъв сте вие. Сигурен съм, че ще ви вземат с тях. Ще бъдете затворник, но ще сте в безопасност. Може би те ще спечелят тази война. И тогава, ако сте достатъчно покорен, може да ви сложат на трона на Австро-Унгария, като приятелска марионетка-император, която да поддържа мира.
Алек направи крачка назад в снега. Не беше възможно Волгер да казва това. Едно нещо бе да се укриват — никой не очакваше някой петнадесетгодишен да се бие на фронта. Но да се предаде на врага?
Щяха да го запомнят като предател за всички времена.
— Трябва да има и друг начин.
— Разбира се. Може да останете тук и да се биете, когато се върнат германците. И да загинете заедно с всички нас.
Алек поклати глава. Всичко това нямаше смисъл — тези приказки на Волгер. Този човек винаги имаше стратегия, някакъв план, по който да подчини света на волята си. Не беше възможно да се предава.
— Няма нужда да решавате веднага, Алек — продължи Волгер. — Имаме поне ден, докато германците се върнат. Може би ви очаква дълъг живот, ако се предадете. — Отново вдигна рамене. — Но аз вече се отказвам да ви съветвам за каквото и да било.
С тези думи той се обърна и се отдалечи.
Тридесет и четири
Алек си пое дълбоко въздух и почука на вратата.
Дилан отвори и се намръщи, щом видя Алек.
— Изглеждаш отвратително.
— Дойдох да видя доктор Барлоу — каза Алек.
Младият авиатор отвори по-широко вратата на машинното.
— Скоро ще се върне. Но се боя, че никак не е в добро настроение.
— Знам, че имате проблеми с двигателите — каза Алек. Беше решил да не крие от тях, че графът ги бе шпионирал. За да проработи планът му, той и Дарвинистите трябваше да си имат доверие.
Дилан му посочи към кутията с мистериозните яйца.
— Да, а отгоре на това, онзи идиот Нюкърк не се е грижил достатъчно добре за тези тук снощи. Но вината е само моя, разбира се, ако питаш докторката.
Алек надникна в кутията — бяха останали само три яйца.
— Лоша работа.
— Мисията и без това е в задънена улица. — Дилан извади термометъра от кутията и го провери. — Без двигатели ще трябва да разчитаме само на късмет, за да стигнем до Франция.
— Затова дойдох — каза Алек. — С нашия самоход също е свършено.
— Сигурен ли си? — Дилан посочи към шкафовете, с които бе пълно помещението. — Можем да ви дадем всички части, от които се нуждаете. На нас не са ни необходими вече.