След това всичко тръгна наопаки. Клариса се опита да прехвърли на тема живопис, но се обърка и не успя да обясни като хората защо прерафаелитите се наричат прерафаелити. Той сигурно я е помислил за пълна идиотка. Ох, вече няма значение!
Когато се прибираше натъжена в каютата си, стана нещо страшно.
В мрачния ъгъл на коридора се люшна гигантска черна сянка. Клариса изпищя неприлично, хвана се за сърцето и презглава се втурна към своята врата. В каютата дълго не можа да овладее бясно биещото си сърце. Какво беше това? Не човек, не животно. Някаква топка от зла, разрушителна енергия. Нечиста съвест. Фантом от парижкия кошмар.
Побърза да си го забрани: край, на онова е сложен кръст. Не е имало нищо. Измама, лудост. Нали си беше дала клетва да не се терзае. Сега животът й е нов, светъл и радостен. И нека в твоите чертози кандило свято да гори.
За да се успокои, облече най-скъпата си дневна рокля, която още не беше носила (бяла китайска коприна с бледозелена панделка отзад на кръста) и си сложи изумрудената огърлица. Полюбува се на блясъка на камъните.
Добре де, не е млада. Добре де, не е хубавица. Но пък е умна и с пари. А това е много по за предпочитане, отколкото да е дърта глупава грозотия без нито пени.
Клариса влезе в салона точно в два, но цялата компания беше вече налице. Странно нещо — смайващото завчерашно изявление на комисаря не разедини, а по-скоро сплоти уиндзорската публика. Общата тайна, която не бива да споделяш с никой друг, свързва по-здраво от общото дело или общия интерес. Клариса забеляза, че нейните сътрапезници вече се събират на масата по-рано за закуска, обяд, следобеден чай и вечеря, а и остават по-задълго, което преди почти не се случваше. Дори първият помощник-капитан, който имаше косвено отношение към цялата история, не бързаше по служебните си работи и заедно с останалите се заседяваше в „Уиндзор“ (впрочем може би лейтенантът действаше по поръчение на капитана). Всички от компанията сякаш бяха станали членове на някакъв елитен клуб, закрит за непосветени. Клариса на няколко пъти усети бързи погледи, хвърлени крадешком към нея. Те можеха да значат едно от двете: „Да не би вие да сте убиецът?“, или: „Да не би да сте се досетили, че убиецът съм аз?“. Всеки път, когато се случваше подобно нещо, някъде изотвътре, от самата й утроба със сладостна тръпка се надигаше остро усещане, смес от страх и възбуда. Пред очите й ясно изникваше улица „Грьонел“ — такава, каквато ставаше вечер: потайно тиха, пуста, с черни кестени, поклащащи голите си клони. Само това липсва — по някакъв начин комисарят да е надушил за „Амбасадор“. Щом само си го помислеше, Клариса примираше и скришом поглеждаше полицая.
Гош седеше на масата като върховен жрец на тази тайна секта. Никой нито за миг не забравяше за присъствието му, наблюдаваше с периферното си зрение израза на лицето му, а Гош сякаш изобщо не го забелязваше. Той се правеше на добродушен многознайко и с удоволствие разказваше своите „историйки“, които биваха изслушвани с напрегнато внимание. По мълчалива уговорка онова се обсъждаше само в салона и само в присъствието на комисаря. Ако двама от компанията случайно се срещнеха някъде на неутрално място — в музикалния салон, на палубата или в читалнята, те в никакъв случай не говореха за онова. Пък и в салона не всеки път се връщаха към примамливата тема. Обикновено то ставаше от само себе си, по повод някое съвсем странично изказване. Днес на закуска например изобщо не се завърза общ разговор, но пък сега, когато Клариса седна на мястото си, коментарите бяха вече в разгара си. Тя с отегчен вид започна да изучава менюто — сякаш бе забравила какво си е поръчала за обяд, но вече усещаше познатата възбуда.
— Това, което не ми дава мира — говореше доктор Труфо, — е въпиющото безсмислие на престъплението. Сякаш всички тия хора са били погубени просто така. Златният Шива се озова в Сена, а убиецът остана с празни ръце.
Фандорин, който рядко участваше в обсъжданията и повече си мълчеше, сега сметна за нужно да се изкаже:
— Не е точно така. У престъпника е останал ш-шалът.
— Какъв шал? — не успя да схване докторът.
— Индийският, рисуваният. В к-който, ако вярваме на вестниците, убиецът е завил откраднатия Шива.
Шегата му бе посрещната с леко нервен смях. Лекарят артистично разпери ръце:
— Е да, само шалът.
Внезапно професор Суитчайлд се сепна и бързо свали очилата от носа си — при него този жест означаваше много силно вълнение.
— Никак не е смешно! Защото аз се поинтересувах кой точно от шаловете е откраднат. О, господа, това е твърде необикновено парче плат и с него е свързана цяла история. Чували ли сте някога за Изумрудения раджа?