Нашият император предприе един велик експеримент: да съчетае източната мъдрост със западния ум. Ние, японците, смирено навлизаме в европейската наука на ежедневните завоевания, но същевременно не забравяме крайната цел на човешкото съществуване — смъртта и следващата по-висока форма на битието. Червенокосите са твърде индивидуалистични, скъпоценното „аз“ ги заслепява, изкривява картината на заобикалящия ги свят и не им позволява да видят проблема от различни гледни точки. Душата на европееца е прикована към неговото тяло с железни пирони и не й е съдено да се извиси.
Но ако Фандорин-сан е способен на озарение, той го дължи на полуазиатската същност на своята родина. Русия много прилича на Япония — и тя е Изток, който се опитва да докосне Запада. Само че за разлика от нас русите забравят за звездата, по която да ориентират кораба си, и прекалено много въртят глава насам-натам. Дали да изпъчиш своето „аз“ или да го стопиш в могъщото „ние“ — по това са противоположни Европа и Азия. Струва ми се, че Русия има добрия шанс да загърби първия път и да поеме по втория.
Но май прекалих с философстването. Нека се върна към Фандорин-сан и проявения от него бистър ум. Ще опиша случилото се.
Още по тъмно „Левиатан“ пристигна в Аден. За това пристанище в пътеводителя ми е пише следното: „Аденското пристанище е Източният Гибралтар и за Англия е като свързващо звено с Ост Индия. Тук параходите се зареждат с въглища и прясна вода. Значението на Аден нарасна неимоверно след откриването на Суецкия канал. Впрочем самият град не е голям. Тук има големи пристанищни складове, корабостроителница, няколко фабрики, административни сгради, хотели. Характерно за града е, че е правилно построен. Това, че почвата е суха, се компенсира от съществуването на 30 древни резервоара за стичащата се от планините дъждовна вода. Населението на Аден наброява 34 000 души, мюсюлмани.“ Засега ще се задоволя с това пестеливо описание, защото стълбичката не е спусната и не дават на никого да слезе на брега. Уж заради санитарно-карантинната инспекция, но ние, васалите на уиндзорското княжество, знаем истинския смисъл на суматохата: моряците и бреговата охрана претърсват за негри целия гигантски кораб.
След закуската останахме в салона да чакаме резултатите от акцията. Точно тогава между полицейския комисар и руския дипломат се проведе важният разговор, на който присъстваха всички наши хора (ето че за мен те са вече „наши“).
Отначало стана дума за смъртта на негъра, после темата както обикновено се прехвърли върху парижкото убийство. Аз не взех участие, но слушах много внимателно, макар отначало да ми се струваше, че пак ще търсят зелена маймуна в бамбуков гъсталак и черна котка в тъмна стая.
Стамп-сан каза: „И тъй, само загадки. Не мога да разбера как чернокожият е проникнал на кораба и защо е искал да убие мадам Клебер. Досущ като на улица «Грьонел». Пак мистерии.“
И изведнъж Фандорин-сан казва: „Никакви мистерии. Е, с негъра още не всичко е ясно, но колкото до произшествието на улица «Грьонел», според мен горе-долу картината се очертава.“
Всички се вторачиха в него с недоумение, а комисарят се усмихна ехидно: „Нима? Я, я кажете, много ми е интересно да чуя.“
Фандорин-сан: „Мисля, че е станало така. Вечерта пред вратата на къщата на улица «Грьонел» се е появил някой…“
Комисарят (с престорено възхищение): „Браво! Гениална версия!“
Някои се изсмяха, но повечето слушаха с изключително внимание, защото дипломатът не е от хората, дето говорят празни приказки.
Фандорин-сан (продължава невъзмутимо): „… някой, чиято поява не е предизвикала у прислугата никакво подозрение. Бил е лекар, вероятно с бяла престилка и вероятно с докторска чантичка. Неканеният гост е казал, че всички в къщата трябва незабавно да се съберат в едно от помещенията, защото по разпореждане на общината се прави профилактична имунизация на всички парижани.“
Комисарят (започва да се ядосва): „Ама че измишльотини! Каква имунизация? Защо слугите трябва да вярват на първия срещнат пройдоха?“
Фандорин-сан (троснато): „Гледайте скоро да не ви разжалват от «следовател по особено важните дела» в «следовател по не особено важните дела», мосю Гош. Не проучвате внимателно собствените си материали и това е непростимо. Я прочетете още веднъж статията от «Соар», където пише за връзката между лорд Литълби и международната авантюристка Мари Санфон.“