— Господин комисар — рече Фандорин, когато смехът стихна (смееха се четирима души: лейтенант Рение, доктор Труфо, професор Суитчайлд и мадам Клебер) — Кажете, моля, толкова ли е хубава Мари Санфон? Може ли да завърти главата на всеки мъж?
— Не, не е нищо особено. Навсякъде я описват като жена със съвсем посредствена външност, без особени белези — Гош нагло и настойчиво изгледа Клариса. — С лекота сменя цвета на косата си, поведението, акцента, стила на обличане. Но явно, че в тази жена има нещо особено. Поради естеството на работата си аз съм виждал какво ли не. Най-фаталните жени рядко биват хубавици. Ако я види човек на снимка, и погледа си няма да спре, но ако я срещне, по кожата му сякаш полазват искри. Защото мъжът не залита по прав нос и дълги мигли, той усеща жената по мириса.
— Уф, господин комисар — засрами го Клариса. — Вие сте сред дами.
— Аз съм сред заподозрени — най-спокойно парира Гош. — И вие сте една от тях. Откъде да знам дали до тази маса не седи и мадмоазел Санфон?
Той направо впи поглед в лицето й. Всичко това все повече заприличваше на кошмарен сън. Стана й трудно да диша.
— Ако п-правилно съм пресметнал, въпросната личност сега трябва на е двайсет и девет години, нали?
Спокойният, дори леко вял глас на Фандорин помогна на Клариса да се съвземе. Тя се сепна и забравила женската си суетност, възкликна:
— Я не ме гледайте така, господин детективе! Вие ми правите явно незаслужен комплимент. А съм по-възрастна от вашата авантюристка с почти десет години! Пък и останалите дами едва ли са подходящи за ролята на мадмоазел Санфон. Госпожа Клебер е твърде млада, а госпожа Труфо, както знаете, не говори френски!
— За мошеничка като Мари Санфон да си притури или махне десетина години е нищо — бавно отвърна Гош, все тъй вторачен в Клариса. — Особено ако изкушението е тъй голямо, а провалът намирисва на гилотина. Наистина ли не сте били в Париж, мадмоазел Стамп? Някъде в близост до улица „Грьонел“?
Клариса пребледня като смъртник.
— Е, тук вече съм принуден да се намеся като представител на параходство „Джаспър-Арто партнършип“ — с раздразнение го прекъсна Рение. — Дами и господа, уверявам ви, че пройдохи с международна репутация нямаха достъп до нашето плаване. Компанията гарантира, че с „Левиатан“ не пътуват нито бивши затворници, нито жени с леко поведение, а още по-малко известни на полицията авантюристки. Сигурно сами се досещате, че първото плаване е особено отговорно. Нямаме нужда от скандали. Двамата с капитан Клиф лично проверихме и препроверихме списъка с пасажерите и в случаите на нужда направихме проверки. Включително и чрез френската полиция, господин комисар. И аз, и капитанът сме готови да гарантираме за всеки от присъстващите. Не ви пречим да изпълнявате професионалния си дълг, мосю Гош, но излишно си губите времето. И парите на френските данъкоплатци.
— Добре, добре — изгъгна Гош. — Ще видим.
След което за всеобщо облекчение мисис Труфо подхвана темата за времето.
Реджиналд Милфорд-Стоукс
10 април 1878 г., 22 часа и 31 минути, в Арабско море, 17°6’28" сев. шир., 59°48’14" изт. дълж.
Моя скъпа и пламенно обичана Емили,
Този адски ковчег е обладан от зли сили. Усещам го с цялата си измъчена душа. Макар да не се знае дали престъпник като мен може да има душа. Написах го и се замислих. Помня, че извърших престъпление, страшно престъпление, за което няма и не може да има прошка, но странно нещо, абсолютно съм забравил в какво всъщност се изразява. И никак не ми се иска да си го спомням.
Нощем, насън, го знам много добре — инак как да си обясня ужасното състояние, в което се събуждам всяка сутрин? Кога най-после ще свърши нашата раздяла? Имам чувството, че още малко, и ще полудея. Би било толкова нелепо.
Дните се точат мъчително бавно. Седя в каютата и гледам минутната стрелка на хронометъра. Тя не помръдва. Отвън на палубата някой каза: „Днес е десети април“, и аз не можах да схвана какъв е този април и защо да е непременно десети. Отварям кутията и виждам, че вчерашното ми писмо до Вас е от дата 9 април, а завчерашното — от 8-и. Значи всичко е точно. Април е. Десети.