Точно това реших да установя.
Нахлупих черната широкопола шапка и тръгнах след Суитчайлд. Отначало всичко вървеше като по вода — той нито веднъж не се озърна и аз безпрепятствено го следвах чак до площада зад къщичката на митницата. Но тук ме очакваше нещо неприятно: Суитчайлд извика един туземец файтонджия и замина в неизвестна посока. Файтонът се движеше доста бавно, но няма да хукна да го гоня я — не ми прилича. Естествено, на площада имаше и други коли и лесно можех да се кача в някоя, но както знаете, Емили, аз изпитвам отвращение към тях. Те са изобретение на дявола. С тях се возят само безумните авантюристи, сред които и такива (неведнъж съм ги виждал със собствените си очи), които качват и жените, и невинните си деца. Акъл нямат! Особено опасни са двуколките, които са толкова популярни у нас, в Британия. Някой ми беше разказвал (не помня вече кой) как младеж от много прилично семейство и с положение в обществото веднъж решил да повози с двуколка младата си жена, която на това отгоре била и бременна в осмия месец. Естествено, че всичко свършило зле: нехранимайкото не успял да се оправи с конете, те препуснали и каляската се преобърнала. На него му се разминало, но детето тръгнало да се ражда преждевременно и не успели да спасят нито него, нито майката. И защо? От недомислие. Да си бяха вървели пеш. Или, да речем, да се бяха разходили с лодка. В краен случай — с влака, в отделно купе. Във Венеция например се возят с гондоли. Двамата с Вас ходихме там, нали помните? Помните ли как водата се плискаше на стъпалата пред хотела?
Трудно ми е да се съсредоточа, непрекъснато се разсейвам. И тъй, Суитчайлд замина с файтона, а аз останах до митницата. Мислите, че се чудех какво да правя ли? Ни най-малко. Веднага ми хрумна нещо, тъй че почти на мига се успокоих. В очакване на Суитчайлд се отбих в дюкяна за моряшки принадлежности и си купих нов секстант, още по-добър от предишния, и един чудесен мореплавателен справочник с астрономически формули. Сега мога да изчислявам местоположението на парахода много по-бързо и точно, така че не се давам лесно.
Чаках шест часа и трийсет и осем минути. Седях на една пейка и гледах морето. Мислех за Вас.
Когато Суитчайлд се върна, се направих на задрямал. Той се шмугна покрай мен, сигурен, че не съм го видял.
Щом изчезна зад ъгъла на митницата, аз се втурнах към неговия файтонджия. За шест пенса бенгалецът ми разказа къде е ходил скъпият ни професор. Признайте, мила Емили, че проявих голяма находчивост.
Получените сведения още повече засилиха първоначалните ми подозрения. От пристанището Суитчайлд наредил да го откарат право до телеграфа. Там се бавил половин час, а после четири пъти се връщал до пощата. Файтонджията каза: „Сахиб много-много вълнува. Тича напред-назад. Ту каже — карай на пазар, ту шиба гръб — карай обратно, поща хайде, хайде.“ С други думи, явно Суитчайлд отначало е изпратил депеша на някого, а после с нетърпение е чакал отговора. Според думите на бенгалеца последния път излязъл от пощата „като побъркан, хартийка размахвай“ и заповядал да го откара обратно на кораба. Значи е получил отговора.
Не знам що и как, но е ясно, че професорът или какъвто и да е в действителност, има съучастници.
Това стана завчера. Оттогава Суитчайлд е напълно различен. Както вече Ви писах, непрекъснато говори само за скъпоценни камъни или току седне на палубата и все рисува нещо — ту по маншета, ту по носната си кърпа.
Вечерта в големия салон имаше бал. Вече съм ви описвал тази величествена зала, пренесена сякаш от Версай или от Бъкингамския дворец. Навсякъде позлата, стените целите в огледала, кристалните електрически полилеи мелодично звънкат в такт с лекото полюшване. Оркестърът (между другото много добър) свиреше предимно виенски валсове, а аз, както знаете, намирам този танц за неприличен, затова стоях в ъгъла и наблюдавах Суитчайлд. Той се веселеше с пълна пара, канеше ту една, ту друга дама, препускаше като козел, най-безбожно ги настъпваше по краката, но изобщо не се притесняваше. Малко се отклоних, защото си спомних как танцувахме двамата с Вас, как грациозно лежеше върху рамото ми Вашата ръка с дълга бяла ръкавица. Внезапно видях, че Суитчайлд се препъна, едва не събори партньорката си и без дори да се извини, с бърза стъпка, почти тичешком се втурна към масата с угощенията. Неговата дама смутено замръзна насред залата, а и на мен неукротимият му пристъп на глад ми се видя странен.