— На това му казват отвличане.
— Така е.
Милър се загледа в терминала си, прелистваше файловете, без всъщност да ги чете. Усещаше странна тежест в стомаха си. От трийсет години бе на служба на Церера и когато постъпи, не хранеше кой знае какви илюзии. Имаше една шега, че на Церера няма закони, а полиция. Ръцете му не бяха по-чисти от тези на капитан Шадид. Понякога се случваше хора да изпаднат от въздушния шлюз. Случваше се от бюрата им да изчезнат веществени доказателства. Въпросът не беше дали е правилно или не, а само дали е оправдано. Когато прекараш целия си живот в каменна сфера и храната, водата и въздухът ти пристигат от толкова далечни места, че не можеш да ги откриеш дори с телескоп, налага се да развиеш известна морална гъвкавост. Но досега не се бе занимавал с отвличане.
— Има ли проблем, детектив? — попита капитан Шадид.
— Не, капитане. Ще се погрижа за това.
— И не губи много време — предупреди го тя.
— Да, капитане. Нещо друго?
Погледът на капитан Шадид омекна, сякаш си беше сложила маска. Тя се усмихна.
— Разбирате си се с твоя партньор?
— Хейвлок е мъж на място — отвърна Милър. — А и край него хората започнаха да ме харесват повече. Което е чудесно.
Усмивката ѝ се промени с още половин градус в посока към непресторената искреност. Нищо не те сближава повече с началника от споделения расизъм. Милър кимна с уважение и излезе.
Квартирата му беше на осмо ниво в един жилищен тунел, широк сто метра, с малък култивиран парк в центъра. Таванът на главния коридор бе осветен от приглушена светлина и боядисан в синьо, което, по думите на Хейвлок, било като синьото на земното небе. Да живееш на откритата повърхност на планета, под постоянния натиск на гравитацията и нищо, освен същата тази гравитация, да задържа въздуха, му се струваше най-малкото налудничаво. Но синият цвят бе наистина приятен.
Някои хора, по примера на капитан Шадид, предпочитаха да парфюмират въздуха. Не винаги с миризмата на кафе и канела, разбира се. Квартирата на Хейвлок ухаеше на прясно изпечен хляб. Други си поръчваха ухание на цветя или феромони. Кандис, бившата съпруга на Милър, предпочиташе аромат, който се наричаше земна лилия, но кой знае защо той неизменно му навяваше мисли за отпадъците в нивото за рециклиране. Той самият нямаше нищо против обичайната миризма на станцията. Рециклиран въздух, преминал през милиони бели дробове. Водата от чешмата бе толкова чиста, че можеше да се използва за лабораторна работа, ала всъщност се състоеше от пикня, лайна, сълзи и кръв, многократно пречистени. На Церера кръговратът на живота бе толкова малък, че можеше да му видиш завоя. И това му харесваше.
Той си наля чаша уиски от плесен, домашна церерска продукция от биогенна мая, изу обувките и се изтегна върху пенопластовото легло. Почти можеше да си представи недоволния поглед на Кандис и да чуе изпълнената ѝ с досада въздишка. Сви извинително рамене към спомена и се замисли за работата.
Джулиет Андромеда Мао. Беше прегледал внимателно работното ѝ досие и данните от колежа. Талантлив пилот на състезателни скутери. Имаше и нейна снимка — красива девойка в ушит по поръчка скафандър със свален шлем, с фини черти на лунна жителка и дълга черна коса. Усмихваше се, сякаш целият университет ѝ пращаше целувки. Според текста отдолу току-що бе спечелила първа награда на нещо, наречено „Петстотинте километра на Париш/Дорн“. Той направи проучване. Надпревара, в която могат да участват само богаташи. Скутерът ѝ — „Рейзърбек“ — бе чупил предишния рекорд две поредни години.
Милър сръбна от уискито, замислен над това какво ли би могло да накара едно момиче с достатъчно пари и власт, че да притежава собствен кораб, да се засели тук. Толкова далече от лъскави надбягвания с яхти за богоизбрани. А може би не беше?
— Бедното малко богато момиче — промърмори той, загледан в екрана. — Май животът ти не е бил чак такава песен.
Той затвори файловете и продължи да пие кротко и равномерно, загледан в тавана. Фотьойлът, в който Кандис имаше обичая да седи и да пита как е минал денят му, пустееше, но въпреки това му се струваше, че я вижда там. Сега, когато не го караше да говорят, беше по-лесно да ѝ съчувства. Тя бе самотна душа. Трябваше да мине време, за да го разбере. В представата му Кандис завъртя очи с досада.
Час по-късно, подгрял кръвта с алкохол, той си стопли купа с истински ориз и фалшиви кълнове — маята и гъбите можеха да имитират всичко, ако се подквасиш с достатъчно уиски преди това, — отвори вратата на апартамента и изяде вечерята, загледан в движението отвън. Втора работна смяна напусна с трополене станцията на метрото и се отправи към жилищата си. Две хлапета, които живееха през няколко квартири от неговата — момче и момиче, — изтичаха да посрещнат баща си с прегръдки, целувки и сълзи. Синият таван грееше с отразена светлина, неизменен, неподвижен, успокояващ. Едно врабче се стрелна в тунела, летейки по начин, който — според Хейвлок — само доказвал, че не са на Земята. Милър му подхвърли фалшив кълн.