По време на тренировките инструкторите често им повтаряха, че не се знае какво ще направиш, докато не настъпи моментът. Убийството на човешко същество не е лесна работа. Някои не могат да го направят. Заподозреният насочи пистолета към тях, пусна жената и изкрещя. В края на краищата се оказа, че не е толкова трудно — поне за Милър.
След случая се наложи да потърси помощ от психолог. Имаше пристъпи на плач, кошмари и треперене — все неща, които преживяваха ченгетата, но не обичаха да разправят за тях. Но дори тогава му се струваше, че случилото се е от нечий друг живот, сякаш е бил пиян и е гледал отстрани.
Най-важното бе, че знаеше отговора на въпроса. Да, ако се наложи, бе готов да отнеме чужд живот.
Но едва днес, докато крачеше по коридорите на Ерос, осъзна, че е изпитал удоволствие от стореното. Онези първи инциденти бяха досадна и неразделна част от работата. След намирането на Джули обаче то бе нещо друго, нещо като краткотрайно облекчение на болката.
Държеше пистолета насочен надолу. Холдън заслиза по рампата и Милър го последва. Холдън вървеше по-бързо от него с атлетичните движения на човек, живял на планети с различна гравитация. Милър имаше подозрението, че го плаши, и съжаляваше за това. Не го правеше нарочно, но наистина трябваше да се качи на борда на кораба му, ако искаше да узнае тайната на Джули.
Ако преди това не издъхне от лъчева болест. Съвсем реална заплаха.
— Добре — заговори Холдън в подножието на рампата. — Трябва да се върнем долу, а между нас и Наоми има предостатъчно полицаи, които ще се учудят защо двама души вървят в обратната посока.
— Това е проблем — съгласи се Милър.
— Някакви идеи?
Милър се замисли и погледът му се спря на пода. Подовете на Ерос не бяха като тези на Церера. Ламинат със златист обков.
— Метрото със сигурност е спряно — каза той. — Или ако върви, ще спира само на нивото с казината. Така че отпада от играта.
— Сервизните коридори?
— Ако намерим такъв, който минава между нивата — отвърна Милър. — Може да е доста трудно, но пак ще е по-добре, отколкото да попаднем под обстрела на дузина от тези въоръжени до зъби негодници. Колко време имаме, преди приятелите ти да отлетят?
Холдън погледна ръчния си терминал. Радиационната аларма продължаваше да блещука в тъмночервено. Милър се зачуди кога ли ще угасне.
— Малко повече от два часа — Пресметна той. — Не би трябвало да ни затрудни.
— Да видим какво ще намерим — рече Милър.
Коридорите в близост до радиационните укрития — смъртоносните клопки, инкубаторите — бяха опразнени. Тези широки тунели, построени, за да преминат по тях тежките машини, издълбали във вътрешността на Ерос жилища за хората, изглеждаха зловещо, когато в тях отекваха само стъпките на двамата. Милър не бе обърнал внимание кога са прекратили оповестяването, но липсата му само допринасяше за вдъхващата страх атмосфера.
Ако бяха на Церера, щеше да знае къде да отиде, как да се придвижва от едно ниво на друго. На Ерос всичко бе в сферата на предположенията. Което бе твърде зле.
Макар да не го обсъждаха, той знаеше, че вървят по-бавно от обикновено. Подсъзнателно си даваше сметка, че телата им започват да се поддават на лъчевата болест. Нямаше никакъв начин да се оправят.
— Добре — каза Холдън. — Някъде там трябва да има сервизна шахта.
— Може да опитаме и на метростанцията — предложи Милър. — Мотрисите се движат във вакуум, но сигурно покрай тунелите им са прокарани сервизни коридори.
— Не смяташ ли, че са затворили и тях?
— Вероятно — отвърна Милър.
— Ей! Вие двамата! Какво, по дяволите, правите тук?
Милър погледна през рамо. Двама мъже със специално снаряжение им махаха енергично. Холдън промърмори нещо неразбираемо. Милър присви очи.
Тези хора бяха аматьори. Докато ги гледаше как се приближават, в главата му се оформяше една идея. Безсмислено беше да ги убиват и да им взимат снаряжението. Обгорените места върху броните и кръвта щяха да ги издадат. Но…
— Милър… — поде укоризнено Холдън.
— Да — кимна Милър. — Зная.
— Попитах какво правите тук, мамка ви? — повтори един от охранителите. — Станцията е затворена. Всички слязоха на нивото с казината и се прибраха в укритията.
— Ами и ние… тъкмо търсехме път нататък — смотолеви Холдън и се усмихна смутено. — Не сме от тук, нали разбирате и…
По-близкият от двамата лъжеполицаи замахна с пушка и заби приклад в крака на Холдън. Мъжът се олюля и в този миг Милър простреля полицая под лицевото стъкло, после се обърна към другия, който все още го гледаше зяпнал от почуда.